"Десетина-двайсе крачки под манастирското пладнище на зелената морава седнал войводата да си почине от дневните трудове, насядали и момчетата по негов пример, кой къде свари, всички били капнали и изгорели, 24 часа ставало вече, как все на крак стоели. Местността не е нито поляна, нито гора, тук-там малки дървенца, глогове, лески и шипки, а останалото поляна. Ботьов седнал на една къдрава шипка, накичена със стотина алени цветя и пъпки, седнали около му Г. Апостолов, Пера, Н. Обретенов, Сава Пенев, Янко Боянов, Арнаутинът и две-три момчета още.

     На колело налягали момчетата около своя войвода, повечето мълчели, а по-малко говорели; но и да говорели, и да мълчели - мислите им били едни и същи: “Ще да се мре!”. Отчаянието било общо.

     Знамето току-що било снето от пръта и знаменосецът се обръщал да пита Ботьова - какво да го прави, когато неприятелската тръба свирнала втори път.

     На какво ли свирят пустите му душмани? - запитали някои от присъстващите момчета.

     Чакай да видя, като че правят някакво движение - казал Ботьов и се повдигнал да стане на крака.

     Не бил се изправил още както трябва, когато откъм югозападна страна, т.е. откъм малкия ръб камъци, пукнала пушка и той рухнал по гърба си на земята до алената шипка!…

     Войводо! - извикали присъстващите и рипнали на крака, едни се заловили за пушките си, други попълзели към страната, откъдето гръмнала фаталната пушка, трети се впуснали да вдигат своя войвода, шум и глъчка, ахане и охане.

     А нашият герой, поетът и войводата? Как така скоро млъкна тая уста, която никога не е преставала, как тъй се успокои широкото чело, което завинаги представляваше бури и гърмове? Спял той вече тих и доволен, алена кръв вряла из смъртоносната рана и разделена на две, опасвала бялата шия, тая шия, която “никога не влизала в робски хомот”! Ни дума, ни ума, ни поглед за последен сбогом към вярна дружина, към любима балканска природа, към робска земя, към прелести отечествени, към жива раздяла! Ни прошка, ни завещание! Спи Ботьов, спи и природата, мирува Балканът, ни буря, ни ветрец - гора да се разлюлее, поклон да се поклони пред покойника, с гръм и трясък да поеме душата, тая душа, която е толкова много красила и възпявала своето вечно жилище, тоя същия Балкан…"