Светът се променя! Европа и западният свят губят постепенно своят ореол, но не този на развити икономики където се живее добре, не ореолът на технологични общества, не този на добро място за живеене. Европа губи друг ореол – този на свободата и толерантността. “Старият континент” се свива и страхува от бъдещето си и от перспективата да не бъде континентът на белите хора принадлежащи към една или друга европейска нация.

Има ясно видима разлика между двете части на Западния свят, между двете страни на океана. Въпреки, че те заедно са част от ценностното и политическо пространство наречено “Западен свят”. Разликата е в това, че обществата в Северна Америка – в Канада и САЩ – са дълбоко толерантни. Хората там виждат различията в расите, в етносите, в произхода на всеки, зачитат ги и правят необходимото да дадат равен шанс за всеки. Затова независимо къде сме родени, можем да бъдем американци или канадци. Достатъчно е само да решим, че имаме общо бъдеще в тези общества или дори, че ги харесваме. Можем да изградим принадлежността си към една от тези две нации въз основа на ясен, ценностен и волеви личен избор.

В Европа не е така. Нито аз, нито вие можем да бъдем французи, германци или някакви други освен българи, въз основа на личния си избор. Вероятно и не трябва. Без да съезмервам Европа със САЩ и Канада обаче, трябва да кажа, че европейските страни успяха да създадат съюз, в който хората да се чувстват свободни и относително равноправни. За съжаление обаче този съюз е общност на “белите”, европейски общества. В него, в крайна сметка, толерантността се свежда до това французи да се понасят с германци и англичани. Или пък българи и гърци да позабравят историческите си предрасъдъци един към други. И всички, някак си, да бъдат по-търпими едни към друг въз основа на общосподеленото благоденствие на обединена Европа.

Това обаче е нещо като своебразен договор в рамките на бялата европейска цивилизация. Колкото и никой да не иска да признае това, ЕС като съюз и Европа като обществено пространство не са съюз на хора от различни раси, етнически и религиозни общности, а общност на национални държави и на хора от етнически ясно определени народности. Поне така изглежда след като в последната година, двете страни в Европа, които имат претенции да водят “Стария континент” напред – Германия и Франция – се отказаха, чрез Ангела Меркел и Никола Саркози, “официално” от това да бъдат мултикултурни общества.

Историята често се случва чрез ирония. В моментът, в който Европа се затваря и отхвърля мултикутурализма, считаният от нас европейците за затворен, догматичен и социално изостанал мюсюлмански свят прави огромна крачка напред и се отваря към света. Хората в арабския свят се опитват да реформират обществата си отвърре като търсят начини да премахват авторитарните режими, които подтискат гражданските им свободи. Докато Европа показва признаци на затваряне и връщане назад, младите хора в мюсюлманския свят направиха важна крачка към отварянето на обществата си. И то без да търсят спасение от репресията на авторитарните режими в религията и нейните крайни форми.

Светът става все по-неевропейски и все по-малко западен. В него влиянието на Европа намалява. Причината е, че обединената в добрите си преспективи Европа е обединена и в недостатъците си.

Къде сме ние?

Вместо да развива евроскептицизъм или да копира затвореността и подозрителността на на т. нар. “Стара Европа” към другите раси и култури, България може да демонстрира отвореност към азиатските, арабски и африкански общества и да използва потенцила им, за да развие икономиката си и позициите си в най-отворения век, който човечеството е виждало в историята си.

Димитър Аврамов