6 000 000 евреи от цяла Европа са избити в концентрационните лагери на смъртта в годините преди и по времето на Втората световна война. През този период българската еврейска общност успява да нарастне с естествен прираст от около 1 %. Въпреки че България е фактически съюзник на хитлеристка Германия, тя се превръща в единствената държава в Европа, която успя да спаси 50 000 евреи от масово изтребление в газови камери и крематориумни пещи.

     България става официален съюзник на Третия райх на 1 март 1941 г. Германските войски влизат в страната, в замяна на което Добруджа е присъединена към територията на България. Борис III, върховният държавен глава на България, е обявен за “Цар Обединител”.

     Около 10 месеца по-късно българското правителство обнародва в “Държавен вестник” указ, който остава известен под името “Закон за защита на нацията”. Приетият закон представлява позорно петно за България и е посрещнат с протестна вълна на негодувание от цялата българска общественост. “Законът за защита на нацията” ограничава почти напълно правата на евреите в страната. Съгласно него те не могат да упражняват професии на лекари и учители, за тях се въвежда полицейски час, а собствеността им масово се изземва. Всички евреи в България са задължени да носят жълти значки, които да ги отличават от останалите поданници.

     През лятото на 1942 г. в София е създадено Комисарство по еврейските въпроси. Щабът му се намира в непосредствена близост до Народното събрание. В Комисарството работят 120 души - тайни агенти, ръководени от отявления нацист Александър Белев.

     На 6 март 1943 г. в град Кюстендил пристига висшият чиновник Велков като специален пратеник от столицата. Той нарежда на местните власти да опразнят от стока всички търговски складове, за да бъдат събрани в тях евреите, живеещи в Кюстендил. Идеята е те да бъдат депортирани в лагер на смъртта в Полша.

     Решението за депортиране на всички евреи от Унгария, Дания и България се взема в Берлин през януари 1942 г. Българският министър на външните работи Петър Габровски дава своето съгласие от българска страна за подкрепа на това решение. Александър Белев извършва извършва нещо дори по-ужасно. Искането от германската столица е да бъдат депортирани 12 000 евреи от Тракия и Македония. В договора, предоставен на българското правителство и тайните служби, Белев задрасква цифрата “12 000” и вписва на нейно място “20 000”.

“ влаковете на смъртта “

     През март 1943 г. “вагоните на смъртта” закарват в концентрационния лагер в Треблинка, Полша 11 343 евреи. Те са избити в газовите камери на лагера. До март 1943 г. Германия успява да избие 4 милиона евреи, превръщайки изтреблението им в истинска индустрия на смъртта. Най-много жертви дават Полша и Русия. Тракийските и македонските евреи са включени в същата програма на нацистка Германия за масово унищожение.

     Видните обществени дейци от Кюстендил Петър Михалев, Иван Момчилов, Асен Суючмезов и Владимир Куртев сформират делегация в защита на евреите и заминават за София. Пристигнали в столицата, четиримата си уреждат среща с Димитър Пешев - бивш министър на правосъдието и настоящ заместник-председател на Народното събрание. Пред него те излагат искането си за спиране на депортирането на евреите от Кюстендил. Пешев поставя въпроса пред министъра на вътрешните работи Габровски, който категорично отрича, че съществуват подобни действия. Областният управител на Кюстендил обаче потвърждава по телефона пред Пешев, че му е наредено от българското правителство на 9 март да започне депортирането на всички еврейски жители от града.

     Пловдив е вторият град, чиито евреи са включени в програмата на Берлин за депортиране на местните евреи. Пловдивските евреи са изкарани от домовете си насила от местните власти и събрани в едно училище, откъдето се предвижда да бъдат откарани на гарата и подготвени за заминаване към Треблинка. В защита на евреите се обявява пловдивският митрополит Кирил, който незабавно изпраща телеграма до Борис III с молба те да бъдат пощадени. Това забавя програмата по иззвозване на евреите и по този начин спасява живота им.

     Междувременно, министър-председателят на България Богдан Филов отказва да приеме кюстендилската делегация. Въпреки това усилията на четиримата защитници на евреите се увенчават с успех. С решение на Борис III заповедта за депортирането на българските евреи е променена и депортацията е отложена. Радостта от новото решение е обща и за българи, и за евреи.

     След станалото Пешев изпраща писмо до министър-председателя Филов, в което изисква пълно обяснение поради какви причини не е приел кюстендилската делегация на 9 март. Под писмото му са поставени подписите на 43 народни представители, обявяващи се в подкрепа на българските евреи. Писмото е изтълкувано от висшите управленчески кръгове като форма на бунт срещу държавата и в резултат Димитър Пешев бива отстранен от поста си.

     Александър Белев подава оставката си, но няколко седмици по-късно е възстановен на поста си по искане на ръководството на Гестапо. Цар Борис III бива извикан в Германия, за да даде обяснение по отменянето на депортирането на евреите. Обяснението на Борис III е, че евреите в България са му нужни като работна сила за изграждането на пътища, мостове, железопътни линии, административни сгради и др. След завръщането на царя в България наистина започва сформирането на трудови лагери, в които евреите са закарвани да работят. Отношението към тях в лагерите обаче е добро, а принудителният труд е необходим, за да убеди германските шпиони, че заявеното от Борис III пред нацисткото ръководство е истина, а не скалъпено оправдание.

     Александър Белев започва изготвянето на нов план за депортиране на всичките 50 000 български евреи от страната в концентрационни лагери в Полша. Замисълът му е чудовищен по мащабност, но за щастие осуетен, благодарение на Лиляна Паница - секретарка и любовница на Белев. По цял ден тя преписва документи за унищожаването на евреи, след което предава информацията на членовете на еврейската общност в София. Така тя успява навреме да съобщи за предстоящо депортиране на 24 май 1943 г. Най-влиятелните евреи в столицата се обръщат за помощ към Димитър Пешев, но загубил политическото си влияние, той вече не може да им помогне.

Третият райх не е доволен от решението на Борис Трети

     Останали без всякаква надежда, евреите намират избавление в лицето на Българската православна църква. За да не бъдат депортирани от страната, Софийският митрополит Стефан започва покръстването на стотици евреи. Реакцията на Гарбовски е мигновенна и той издава абсурдната заповед всички български църкви да бъдат затворени. Висшето българско духовенство в цяла България противодейства на това решение и в крайна сметка то е отменено. Подобна яростна съпротива в защита на евреите липсва в останалите европейски държави в годините на Втората световна война.

     На 15 август 1943 г. от Берлин пристига телеграма до германския посланник. В нея германското ръководство изсиква да бъде обяснена ситуацията в България. До Гестапо е изпратен обратен отговор, че българската държава няма да депортира своите евреи, защото не разбира значимостта на “еврейския въпрос”. След последвалата визита при Хитлер на 28 август Борис III се завръща в България и не след дълго излиза новината, че той е мъртъв. Официалната версия е, че царят умира от сърдечен удар. Друга версия е, че той е бил отровен от Гестапо, защото не се е съгласил да изпрати българските евреи в “лагерите на смъртта”. След кончината на Борис III всякакви нови опити за депортиране на евреите престават.

     На следващата година Германия е принудена да обяви капитулация. През септември 1944 г. войските и се изтеглят от България. Съществуващият “Закон за защита на нацията” е отменен. Димитър Пешев е изправен пред съд, но е оправдан след свидетелски показания на евреи от Кюстендил и Пловдив. Бившият вече министър на външните работи Гарбовски е осъден за тежки военни престъпления. Докато се опитва да напусне страната, Александър Белев е застрелян на една гара от партизанин-евреин. Лиляна Паница е арестувана и изтезавана. По-късно тя е освободена от ареста, но година след това умира на възраст едва 30 години.