Животът понякога повежда битка срещу някого и като дяволски нападател не му оставя и една вратичка. Човек се бори, бори и накрая се примирява с обстоятелствата. Навсякъде вече има хора, които живеят на улицата- навремето децата ги плашеха с Торбалан, образът е заседнал в главите на средното поколение и отношението е съответно. Замисля ли се някой обаче как тези хора са стигнали до там, да спят по пейки и мазета. И дали има надеждна защита от подобно житейско изпадане?

Тези дни нашумя новината за новоорганизирано сдружение на клошарите във Велико Търново. Подобна новина в ушите на повечето звучи като съобщение за организация на уличните кучета. Да, но новото сдружение излезе с перфектно оформени документи и логични искания. Кой стои зад всичко това? Очевидно човек, който въпреки че е приел даденостите, не е загубил надежда, че може да промени нещата. Един журналист. Неговата история разказва в днешния си брой в. "Янтра" Велико Търново.

Георги Николов е на 51 г., родом е от Бургас, а е учил във В. Търново. От пет месеца живее между двата града. Спи по пейките. До преди година е водил съвсем обикновен живот на средностатистически българин, а днес е неформален лидер на повече от 100 клошари във Велико Търново и околността. Бездомникът е син на покойния професор по литературознание във ВТУ Никола Николов.

През 1963 г., когато се основава великотърновската алма матер, семейство Николови се преселва от Бургас в старата столица, тъй като бащата спечелва конкурс за гл. асистент. “От Бургас тръгнаха заедно с Георги Данчев и Пеньо Русев да преподават в университета, си спомня Георги. Всичките професори са покойници. Баща ми умря забравен от всички. Имаше рак на белия дроб. Отрязаха му крака и си отиде като куче.”

Младият Николов завършва Втора гимназия “Васил Друмев”, след което се връща пак край морето да отбие военната си служба. 3 години служи във военноморската бригада в “Атия”. След казармата завършва във ВТУ “Българска филология”. Връща се в родния си град, където започва работа като журналист във в-к “Черноморски фронт”, предшественик на сегашния “Черноморски фар”. Като журналист е работил в отделите “Култура” и “Социална политика”.
Постоянно контактува с културния елит на морския град.

 “Недялко Йорданов ми помогна да направим Съюза на провинциалните журналисти. А с Христо Фотев се познавахме от много години, още като беше в литературния кръжок на баща ми. За Фотев “всички влакове за Бургас бяха тъй бавни” ­ в града той нямаше къде да се приюти, а днес гробът му в София е тревясал”. След известно време напуска вестника и започва работа в “Океански риболов”. С корабите е пътувал до Северна Шотландия, Шериданските острови и Перу. През 1995 г. се връща във вестник “Черноморски фар”. Там се задържа за малко, защото по онова време политиката на вестника е да назначава само млади репортери.

“Всички журналисти, които бяхме на средна възраст, се озовахме на улицата”. Той започва като брегови моряк на кея към частната компания “Портови флот”.

Журналистиката обаче отново го тегли обратно и той сътрудничи с различни статии на вестник “Бургас днес и утре”. Парите за хляб вкъщи обаче не стигат и през 2003 г. Николов пак се озовава на рибното пристанище, където работи като брегови моряк и общ работник. После поработва малко като рекламен агент към бургаски вестник. Заради лична житейска драма всъщност журналистът дерайлира от живота.

Жената, с която живее от 10 години, и дъщеря му Николета го оставят и отпътуват за София. Той остава без жилище. На неговата възраст вече трудно предлагат работа. “Стигнах до там да се моля да ме вземат за пазач или за общ работник. Започнах да спя по пейките. Като чуеха това, работодателите се смееха”.

През последните месеци Николов стои повече във В. Търново. Отбива се при майка си, която живее в центъра на града, но за малко. Избягва да остава в апартамента. “Много е тежко. Когато седна на масата да се нахраня, хапката ми засяда.”

Сега се е нагърбил с обществената мисия да помогне на болните и гладни бездомници в града. Той е написал и разпратил писма до институции и ще регистрира движение на клошарите в съда.

“Става дума само за покрив и за кухня, която да работи само вечер ­ да има по една паница топло ядене. Веднъж седмично да ги преглежда лекар и един път месечно ­ стоматолог. Искаме да се учреди и паричен фонд, от който да се подпомагат братята с лечение, храна, дрехи, издаване на лични документи и дори, ако трябва, да се изпратят по последния им път.” След В. Търново Николов ще учреди клон на движението в Бургас.

Струва си човек да се замисли над всичко това. При всички положения историята на един човек, който се е изсипал на дъното в мелницата на живота, няма вид на свършена.