Кампания срещу насилието над жени и деца започва утре, обявиха от фондация „Дива” в Пловдив. Тя стартира от 11 часа, на стълбите на ”Каменица” и ще продължи до 10 декември. Ще присъстват и психотерапевти на фондацията, с които пострадалите могат да се консултират на място. Ще бъдат раздавани брошури и агитационни материали срещу насилието.

Фондация „Дива” бе първата, която създаде кризисен център в Пловдив, с цел подпомагане на жени и деца, жертви на насилие и трафик.

Ето истинската история на една жена и нейните деца, пострадали от домашно насилие. Текстът е публикуван в сайта на фондацията, подала за пръв път у нас ръка на хора с подобна съдба:

Здравейте, казваме се Дейвид, Станислав и Кремена и бяхме жертви на домашно насилие. Живеехме с “насилник” рецидивист, “богат” на досие от 8 ефективни присъди, човек без скрупули и угризения. Денонощният страх, ужас и тормоз беше от всякакъв вид, емоционален, физически, икономически, сексуален и изцяло психически. Дните ни минаваха – безбройни, тъжни, ужасни, отвратителни дни, бяхме наранявани и отхвърляни, наскърбявани и опозорявани, заради това, че “насилникът” не е на своя почва. Трябваше да упражнява абсолютен контрол върху нас .

“Насилникът” изпитваше удоволствие, ние да страдаме непрекъснато, раздаваше възмездие за своето минало, опитвайки се от нас да направи нещо, което не можем да бъдем. “Насилникът” беше вечно неблагодарен, объркан, учеше ни да носим вината, за това което е, ние трябваше да сме неговото притежание, да му принадлежим.

Аз се чувствах така сякаш сърцето ми е разбито. Съзнателно ми се пречеше с отглеждането и възпитанието на децата, но преживявайки много болка разбрах, че гласът на майчиния дух може да се заглуши, но не може да млъкне. Има един глас вътре в сърцето на всеки човек, който говори истината. Опитах се да говоря и с родителите на “насилника”, но тяхното бездействие и мълчание изразяваха одобрение към постъпките на сина им. Тяхната взаимна подкрепа пък му помагаше да пренебрегва моя глас, в истинския смисъл на думата нещастието никога не идва само. Непрекъснато ми напомняха да не се самозабравям в живота си, сипеха лъжи и клевети по мой адрес, презираха ме, караха ме да чувствам срам и неудобство и ме обвиняваха за всичко случило се , дори и за това че сина им е в затвора. Изключено бе да очаквам помощ от тези хора, които от егоизъм нищо не виждаха, ядосваха се на самите себе си, отричаха истината и отчасти са изгубили здравия си разум.

Аз бях наранена, използвана, малтретирана и излагана хиляди пъти, затова се опитах да направя всичко възможно да запазя поне децата си. Длъжна бях. Основният човешки инстинкт за самосъхранение се превърна в доминираща сила за оцеляване. Многократно бях в отчаяни положения, не виждах изхода, на няколко пъти бях на ръба на нервна криза, защото нещата както за всички са важни, незаменими и ценни, за “насилника” са БЕЗПОЛЕЗНИ. Аз давах всичко от себе си, а “той” ме ограбваше безпощадно, избивайки нечовешките си комплекси върху мен. Аз и това, което виждаха децата се научихме да приемаме нередното за редно и внушенията за истина, започнах често да се замислям дали не съм луда. Трябваше да се преструвам твърде дълго, че всъщност нищо не се случва, да се преструвам, че нищо не виждам, докато един ден просто ми омръзна да се преструвам и се реших да сложа края.

Особено, когато “дръзнах” да си реша проблема и срещнах откази и неодобрение, изпадах в депресия, дори си мислех, че сред цялото безумие на насилника и безсилието от хората от които трябваше да получим помощ са изгубили вярната преценка за правилно и грешно, за добро и лошо. На моменти си мислех, че културата ни е толкова пропаднала, че злото се възприема като нещо нормално. Шест дълги години тъпчех на едно и също място, когато “насилникът” беше в затвора, аз и децата ми разбирахме че живеем, тъкмо се възстановим и отново “той” се оказваше при нас. Всеки път живота ни започваше отново и отново и всеки път всичко случващото се беше за последно. Докато аз и децата ми се съсипвахме, изнервяхме и подтискахме, почти не се хранехме и не спяхме, времето сякаш се разтваряше в нищото, предавахме се, все едно умирахме бавно.

Обърнах се към фондация “Дива” за помощ, заведох дела по Закона за защита срещу домашното насилие, дори трябваше да се крием с децата месец и половина в Кризисния център, защото “насилникът” щеше да направи нещата по-страшни, тъй като от Районният съд получих отказ от молбата ми и отново си помислих, че за обикновения човек няма закон. За пореден път се толерираше злото като цяло и правеше участието му над хората по-лесно. Но реших, че ако мълча ще оставя вратите заключени , а с времето те ще стават все по-дебели и по-високи.

Вътрешните борби ме доведоха дотук и си наложих заради децата да стигна до края , не исках и те да бъдат опустошени. Онази празнота, която имах в сърцето си, беше запълнена от желание за живот, когато получих окончателното решение от Окръжния съд за защита за 1 год. Аз и децата трудно възприехме идеята, че има възмездие на този свят и все още си отваряме решението от Окръжния съд, четем го непрекъснато и си повтаряме, че най-накрая сме свободни, че този път ще бъдем защитени и че тези които трябва да пазят правата ни вече вземат правилни решения. Аз и децата ми минахме през “ада”, за да получим втори шанс за живот и считаме да го изживеем подобаващо, като компенсираме пропуснатото .

Вие, които четете сега, ако сте в подобно положение или познавате някой, който има нужда от помощ, не позволявайте някой да ви промива мозъците ами се вземете здраво в ръце и се борете, бъдете смели, упорити и амбицирани, защото вече ИМА ЗАКОН, който се изпълнява и ви освобождава и хора които ви дават надежда и могат да ви помогнат. Ако носите желанието във Вас ще намерите начин и ще успеете, трябва само да повярвате в себе си.

Аз и децата ми успяхме, бяхме единни и победихме, макар че не можем да избягаме от това, което ни бе причинено и все още се възстановяваме след случилото се, ние вече сме защитени и вече няма да живеем отричайки истината.
Сърдечно благодарим на всички, които бяха и останаха твърдо зад нас от самото начало, на фондация “Дива”, на БТВ , на Миролюба Бенатова, на журналистите от вестниците, на всички приятели и на всички които останаха преди всичко ХОРА до края на нашата история! Благодарим Ви !

Пожелавам на всеки да се запази като личност, показвайте колко сте уравновесени, макар и да не знаете какво става, не обръщайте внимание на това какво говорят околните. Успех без риск и жертви няма. Пътят не е лесен, но надбягайте себе си! Миналото е история, бъдещето е мистерия, а сегашния миг е дар от Бога! Живейте пълноценно, използвайте мига:

Дейвид
Станислав
Кремена

Важното е да продължите напред и да не се подценявате! Когато губите, не губете урока, когато осъзнаете че сте направили грешка предприемете действия, за да я поправите.