Увеличаването на напрежението между Запада и Русия, а също така между САЩ и Китай излиза далеч извън рамките на съперничеството за индустриалните райони на Източна Украйна или за необитаемите скалисти острови в Южнокитайско море.

В основата на този спор става дума за това дали Русия и Китай ще успеят да създадат сфера на интереси в своето географско обкръжение. Русия се стреми да има влияние в страните от бившия Съветски Съюз, а Китай иска да прокара погранична пунктирана линия в Южнокитайско море и да я превърне в реалност.

Почти четвърт век САЩ заявяват, че са против завръщането към сферите на влияние във вида, в който те са съществували по време на Студената война. В действителност държавният секретар Джон Кери през 2013 г. дори официално отхвърли доктрината Монро. Президентите един след друг говорят за "единна и свободна Европа" и за това, че държавите трябва сами да определят и да изграждат своите външни отношения. Тази политика имаше реални последици, особено в Европа. След разпадането на Съветския Съюз броят на членовете на НАТО се увеличи от 16 на 28 страни, а Европейският съюз от 11 на 28. Много е лесно обаче да се обявяваш срещу завръщането на сфери на влияние, когато нито едра голяма държава не се опитва активно да ги възстанови. В момента Русия с методите на хибридната война се опитва да завладее територии в Европа, а Китай използва тактиката на териториалните претенции в Южнокитайско море. Русия и Китай са много различни страни, но тяхната стратегия за териториална експанзия поставя САЩ пред много остър проблем.

САЩ са последователни в своите изявления: те са против завръщането към световния ред със сфери на влияние. Но не е напълно ясно какво означава това. В Европа към днешна дата това означава наказание за Русия за превземането на украински територии, но не и прекратяване на нейните действия или завръщане към предишното състояние. В Азия под това се подразбират дипломатически усилия за осигуряване на безопасността по море, но не и наказателни действия срещу Китай или за предотвратяване на неговата стратегия за промяна на положението в океана.

Стратегическите предимства на ревизионистите

За да разберем как да сдържаме действията на Русия и Китай, трябва да осъзнаем един ключов момент, свързан с ревизионистката стратегия на териториална експанзия: обикновено ревизионистките държави посягат на онези интереси на своите съперници сред великите държави, които не са жизненоважни. Когато държавата-противник заплашва твоите жизненоважни интереси, е напълно разбираемо, че трябва да се даде отпор. Но какъв трябва да бъдат отговорните действия, когато спорът е за нещо, за което никога не си се замислял, а дори може и да не си чувал?

Естествено, словосъчетанието "нежизненоважни интереси" е малко заблуждаващо и може да бъде използвано само в този случай, ако гледаме на него тясно и изолирано от останалите фактори. Изключително важно е по какъв начин държавата увеличава своето влияние. Анексирането и непровокираното нахлуване са откровени нарушения на мира и заплашват жизненоважните интереси на САЩ. Нещо повече, макар малките островчета и късчета земи по отделно да нямат особено стратегическо значение, в съвкупност те придобиват много по-голяма ценност.

Въпреки това, ако никакви договори не са нарушени, а самата територия притежава само второстепенно значение, това е много важно за характера и психологията на съответната криза. Въпросът е в това, че малката стратегическа ценност на спорната територия, за която се води борбата с ревизионистката държава, обикновено се струва на доминиращата държава обратно пропорционална на онези огромни разходи, която тя ще понесе, влизайки във война заради тази територия. В това се крие колосалното предимство на ревизионистката държава, която тя може да експлоатира безпощадно, ако не преминава определена граница. В края на краищата кой американски президент ще рискува да започне ядрена война заради Донбас? Можем да го кажем и по друг начин: какви жизненоважни интереси държавата е готова да постави под заплаха в името на защитата на нежизненоважни интереси? Следователно ако ревизионистката държава е умна и хитра, а обикновено тя е такава, тази държава ще завзема територии по тази причина, че те нямат голяма стратегическа ценност за съперничещите й велики държава.

Ревизионистката държава също така може да намали рисковете от ответни действия от страна на западните държави, използвайки друга тактика. Агресията не трябва да приема формата на открито нахлуване, в нея трябва да присъстват някакви други елементи като дипломация на принуждението в условия на "бедствено положение" на съгражданите на агресора, живеещи извън пределите на своите страни. В подобно условия изглежда, че положението се усложнява и става противоречиво. А "сложното и противоречиво положение" на места, които не представляват жизненоважни интереси, веднага намалява нивата на вътрешна и международна подкрепа за активните и решителни действия.

Съгласие и отказ от компромиси

Това не е нов проблем. Това е класически ревизионизъм. Неговата цел се състои в това максимално да се затруднят действията по сдържане и да се подтикнат великите държави към разрешаването на споровете по дипломатически път, или да се ограничи тяхната ответна реакция, правейки я неефективна. По тази причина Британската империя превърна политиката на компромиси за основа на своята голяма стратегия за половин век до нейния катастрофален провал в края на 30-те години. До 1938 г. във Великобритания гледаха много положително на омиротворяването и компромисите. Както написа историкът Пол Кенеди, това беше "политика, основана на тезата, че ако националните интереси не са изложени на сериозна заплаха, много по-изгодно е на Великобритания да урегулира споровете по мирен начин, като не прибягва до война".

Трудността на такова ревизионистко предизвикателство се състои в това, че политиката на компромиси може да се върне на някои места. Тя може да бъде представена под формата на дипломатически усилия, съдействащи за увеличаване на влиянието на ревизионистката държава в замяна на определена сдържаност или сътрудничество от нейна страна. Макар в момента подобно предизвикателство на ревизионизма да се намира на ранен етап, съществуват множество примери, когато западните стратези и мислители говорят за неговото присъствие в Европа и Източна Азия. Тези анализатори отбелязват, че повечето ревизионистки държави не са второто пришествие на нацизма като този в Германия, по тази причина урегулирането на проблемите чрез преговори дава по-големи шансове за успех.

Например, Джереми Шапиро от Института Брукингс привежда доводи в подкрепа на мащабното дипломатическо урегулиране с Русия, в рамките на което трябва да се признае особената й роля в нейния регион, за да може тя в замяна да се откаже от военната агресия като метод за постигане на своите цели. Професорът от Харвардския университет Стивън Уолт привежда доводи, че сдържането и сплашването са непродуктивни, а търсенето на компромиси е много по за предпочитане по отношение на такава страна като Русия на Путин, която в своите действия се ръководи от страх и собствената си беззащитност. Австралийският стратег Хю Уайт заявява, че САЩ трябва да седнат на масата на преговорите с Китай и другите големи страни от Тихоокеанския регион, за да го поделят.

Но политиката на компромиси е лоша идея по редица стари и нови причини. Единственият път, когато такава политика е дала ефект, е бил в края на 19 век, когато Великобритания се е стараела да омиротвори САЩ. Но тя е проработила по една конкретна причина. Британската политика на умиротворение на САЩ определено не е удовлетворявала американците. САЩ просто са изхвърлили британците от Западното полукълбо. Тази история има щастлив край само, защото Вашингтон е действал в съответствие с дългосрочните интереси на Великобритания. Ако говорим по-конкретно САЩ са участвали в две световни войни на страната на Лондон. Американската хегемония се е оказала изгодна за Великобритания, макар да не е била изгодна за Британската империя.

За да говорим за прилагането на американския прецедент в случаите с Русия и Китай, ще трябва да повярваме, че тези две страни също искат да отстояват дългосрочните американски интереси, както това са направили САЩ с британските интереси. Но отговорът на този въпрос е известен предварително. Ако съществуваше, макар и малка надежда, че в случай на утвърждаване на демокрацията в Русия и Китай, те ще се придържат към правилата на международния ред, то няма никакво основание да мислим за това, че днешната руска диктатура и китайският авторитарен режим ще постъпят така. По-скоро, те постепенно ще развиват постигнатия успех и ще отправят предизвикателства към регионалния ред в Европа и Азия.

Втората причина, поради която политиката на компромиси не може да проработи, е нова. Ние живеем в постколониален свят и угнетените народи повече не са разменна монета според желания на великите сили. Великобритания е провеждала курс на умиротворение, защото е била империя и е съществувала в епохата на империи. Тя е притежавала владения, които е можела да раздава, без да се замисля как към това ще се отнесат местните народи. Тя не е изпитвала угризения на съвестта, предавайки и разпродавайки малките страни в Централна и Източна Европа, защото самото съществуване на тези страни й се е струвало странно. Идеята за тяхното съществуване е била до голяма степен резултат от идеализма на американския президент, отколкото на мисленето от позицията на баланса на силите.

Ние живеем в постимперска епоха. САЩ са начело на ред, в който са поставени в привилегировано положение. Но те постъпват така само, защото така искат повечето страни. В свят, където преобладава демокрацията, САЩ не могат просто така да седнат на масата за преговори със своите съперници и да пренапишат бъдещето на независимите държави и техните народи. Това ще бъде отвратително зрелище и то ще нанесе огромни щети върху легитимността на настоящия ред. Нещо повече, пострадалите от това държави ще вземат нещата в свои ръце. И ние много бързо ще видим, как светът се завръща към регионалното съперничество и вражди.

Бъдещето на сдържането

Ако политиката на приспособяване и компромиси е нежелателна, то как САЩ и техните съюзници ще могат да сдържат съвременния ревизионизъм? Докато ревизионистките държави внимателно и предпазливо избират своите мишени и средства за въздействие, ние няма да имаме прост отговор на този въпрос. Не е реално да плашим с война заради всяко ревизионистко действие поради горепосочените причини. Но все пак има мерки, които могат да бъдат взети от САЩ.

Първо, да наречем с истинските им имена ревизионистките действия и постъпки. Не трябва да омаловажаваме пагубното значение на териториалната агресия и да я игнорираме. Трябва да обясним, защо тя е нарушение на международния ред – дори в този случай, когато не става дума за жизненоважни интереси.

Второ, САЩ трябва да увеличат отбранителния си потенциал в уязвимите страни и да ограничат настъпателните възможности на ревизионистите. Те трябва да обучат и въоръжат другите страни, за да могат те успешно да действат в обстановката на нетрадиционни войски.

Трето, това е укрепване на регионалния световния ред за сметка на превръщането на борбата с териториалната експанзия в крайъгълен камък на американската външна политика, а също така чрез разработването на правни и дипломатически методи за противопоставяне на агресията. На практика това означава въздействие върху европейските страни, за да подкрепят правата на Филипините в техния спор с Китай заради териториите в Южнокитайско море, а също така за натиск върху БРИКС, за да осъди присъединяването на Крим от Русия.

И накрая САЩ трябва да покажат, че териториалната експанзия има дългосрочни последици. САЩ трябва да дадат на своите съперници ясно да разберат, че тяхната политика на териториална експанзия ще принудят Вашингтон да премине към стратегия на сдържане.

Проблемът с великодържавния ревизионизъм е от много векове. Предишните лидери не са успели да се справят с нея, но не защото са били некомпетентни, а защото в нея се използват напълно реални ограничения и уязвимост на страните при калкулиране на интересите и формирането на външната политика. Лесно решение няма, но предупреждаването за характера на проблемите може предварително да ни въоръжи със средства за дипломатическо урегулиране. /БГНЕС

Томас Райт, научен сътрудник и директор на Проекта за международен ред и стратегия в Института Брукингс. Анализът му е публикуван в изданието "Нешънъл интрист"