Вече 15 години не стихва войната между висшите клирици в Българската-православна църква и в Главното мюфтийство. Водят се люти битки за власт и имоти, а не в името на Бога и на ползу роду. Държавните институции се виждат в чудо. На миряните им писна от ежбите на висшите духовници.

     Приетият през месец декември 2002 г. Закон за вероизповеданията не успокои страстите в православието и исляма. Напротив, напрежението ескалира все повече и ангажира още по-отговорни обществени фактори. Нещата опряха и до главния прокурор на държавата.

     Всичко започна с рухването на социализма и началото на демократичните процеси в България. Социално-политическото сътресение разбуди духовете сред служителите на православието и исляма. Оформиха се два непримирими лагера - на прокомунисти и антикомунисти. Разделението твърде често бе формално, механично и нелогично. Свещенослужителите станаха върли политици и търговци в храмовете. Делата им не бяха богоугодни, а конюнктурни, комерсиални и болезнено себични.

     Божиите храмове и техните настоятелства се превърнаха в политически клубове и търговски дружества. На преден план се изтъпаниха звани и незвани владици и мюфтии. Всички до един с претенциите за пожизнен мандат и легитимност по божия воля и гласа на народа.

     Твърде странно и вредно за БПЦ е съществуването на два Синода, особено на т.нар. Пименов синод, който си няма патриарх /след смъртта на дядо Пимен/ и има само двама митрополити - софийският Инокентий и пловдивският Борис /вече на 92 години/. Отцепниците не признават патриарх Максим и си имат своите аргументи. Добре, но до 10 ноември 1989 година на чий патриарх целуваха ръка, кой Синод им плащаше заплатите, кой ги ръкополагаше в монашески и епоскопски сан?

     Мюсюлманите у нас са още по-зле и от православните си събратя. Мераклиите за главен мюфтия се увеличават непрекъснато. Редовите правоверни дори не им знаят имената. Това сигурно обърква и Аллах, камо ли Дирекцията по вероизповеданията при Министерския съвет. И тук борбата е за власт, за вакъфските имоти на джамийските настоятелсва. Простосмъртните мюсюлмани остават грижа на Аллах, а не на мюфтиите.

     Един е Бог, а вероизповеданията са много. Владиците и мюфтиите нямат чет и се множат. Войната между тях продължава. Сигурно чакат божията присъда - кой крив, кой прав. А дотогава? Бог да ни е на помощ!