В политиката нерядко има разминаване между видимите събития и това, което става "зад кадър". Илюстрация на това правило са сръбско-руските отношения. Немалка част от обществеността ни сваля шапка на проруската политическа линия на Сърбия, която открито обявява Москва за свой съюзник.

Дали обаче тази линия е "изворна" - дали е бистра, дали не е примесена с други съставки, които засега не се виждат, но ще избият след време, когато ще научим, че тя не е била толкова чиста.

Тези семена на съмнението бяха посяти както от неотдавнашното посещение на Владимир Путин в Сърбия, така и от самия генезис на сръбско-руските отношения след Втората световна война. При награждаването на Владимир Путин с висшия сръбски орден колегата му Томислав Николич се обърнал към него на чист руски език: "Драги брат Владимире, сръбският народ се гордее, че ти носиш най-висшия сръбски орден". Само че дни преди визитата на Путин вторият човек в сръбската държава, премиерът Александър Вучич (и съпартиец на Николич), е имал телефонен разговор с американския президент Джо Байдън. Как мислите, случайно ли е било това обаждане на Байдън точно преди посещението на Путин? Допускате ли Николич да не е знаел за него?

"Сърбия гледа на Русия като към свой голям съюзник и няма да престъпим своите морални принципи с негативно отношение към Русия. Ние нямаме избор, не може да се държим по друг начин", това е заявил Николич на преговорите с Путин съгласно официалните съобщения. И в същото време буквално часове след отлитането на Путин между Вучич и Байдън се е провел втори телефонен разговор. В краткото съобщение на агенция Танюг се казва, че "Байдън отново е декларирал пълната подкрепа на САЩ за европейския път на Сърбия", а също, че "двамата постигнаха съгласие по важните двустранни отношения". И това ли обаждане е случайно? И какво означава фразата "двамата постигнаха съгласие по важните двустранни отношения"? Значи ли това, че Вучич е дал обещание на Байдън за присъединяване на Сърбия към евросанкциите срещу Русия и за охлаждане на Белград към проекта "Южен поток"? Или че премиерът се е зарекъл Сърбия да търси алтернатива на руския газ, както и да не иска повече руски инвестиции в сръбската икономика?

И защо изобщо сръбски премиер трябва да разговаря с американски вицепрезидент заради визита на руски държавен глава? Да беше разговор на Вучич с представител на ЕС или на водеща държава от общността е разбираемо? Да беше Сърбия кандидат-член за НАТО, където САЩ свирят първа цигулка, също би било разбираемо? Разбираемо би било също, ако Сърбия е стратегическа за САЩ държава (такава категория неблокови държави за САЩ са примерно Израел, Пакистан, Австралия и други). Но телефонната политика между Вучич и Байдън изобщо не спада към тези случаи. Въпреки това и двата пъти сръбската страна го е провела. Защо ли? Не се ли създава впечатлението, че Америка държи Сърбия на каишка? Може би не толкова къса, с каквато Вашингтон държи примерно нашата страна, може би по-длъжка, но все пак каишка.

За посещението на Владимир Путин се вдигна голямата шумотевица, но подписаните 9 споразумения бяха чисто икономически, а не от геополитическо естество. В тази връзка американският сенатор Крис Мърфи бе казал, че Путин си е тръгнал разочарован, защото не е получил това, което е очаквал (вероятно съгласието на Сърбия за по-тесни отношения с Митническия съюз). Макар в тази констатация да се прокрадва известно злорадство, тя може и да не е лишена от истина. Косвено доказателство за това е сдържаното, някак дистанцирано поведение на Путин по време на визитата, макар той да бе главният й персонаж. Всеки случай по лицето му рядко се забелязваше усмивка или израз на удовлетворение.

Подозренията се засилват и от реакцията на сръбската страна. По повод мнението на Крис Мърфи официозът "Политика" излезе с публикация, че сенаторът облъчвал сръбската общественост с изявления, които не отговарят на истината. Публикацията обаче звучи някак като оправдание, като замазване на положението пред Москва и проруски настроената сръбска общественост. Понякога истината в политиката се спотайва повече в стила и жеста, отколкото в думите и посланието. Защо например сръбската страна не реагира на Мърфи официално чрез своя институция – в случая чрез президентството или правителството? Съответно защо избра полуофициалният начин на реагиране? Дали защото не желае да разсърди Вашингтон? Създава се впечатлението, че чрез медийната си реакция Белград, от една страна, прави мили очи на Русия и сръбското общество, а от друга – намигва и на Вашингтон. И е готов да изпълнява това, което Байдън явно е внушил в разговорите с Вучич.

Основанията, че Вашингтон държи на каишка управляващите в Белград идват от политическата биография на Николич и Вучич – по-точно от тяхното "радикално" минало, но и "прогресивно" настояще. Или от тяхното минало на "ястреби", които от един момент "мутират" като гълъби. "Радикално", защото е имало период, когато на политическия хоризонт те са летели в ятото на "ястребите". Били са не просто членове, а видни активисти на националистическата Сръбска радикална партия (СРП) на Воислав Шешел, който в момента е подсъдим в Юготрибунала в Хага. Томислав Николич е бил негов заместник и дори предвожда националистите след 2003 г., когато Воислав Шешел се предава юготрибунала. Николич неведнъж открито е признавал, че мечтае за Велика Сърбия, обвинявал е Хърватия, че "е окупирала сръбска земя". Като част от ръководството на СРП той несъмнено носи отговорност за полувоенните й структури, които са безчинствали в Босна. Дори през 2012 г., вече като "гълъб", Томислав Николич заяви в интервю за "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", че в Сребреница не било извършено клане. С една дума Николич би могъл да бъде взет на мушка от юготрибунала заради насаждане на етническа омраза или за провокиране на етническо насилие.

Макар и доста по-млад от 62-годишния Николич 43-годишният юрист Александър Вучич също е понатрупал досие за юготрибунала, докато се е подвизавал в ятото на пернатите хищници. Той е бил министър на информацията при последните две години от управлението на покойния вече Слободан Милошевич (1998-2000 г.) и като такъв няма как да е бил имунизиран от юрисдикцията на съда в Хага. Освен това неведнъж публично е призовавал сърбите, включително и в парламента, да помагат за укриването на босненския ген. Ратко Младич, който тогава бе издирван от юготрибунала за военни престъпления (и бе арестуван и предаден на Хага през 2011 г.). Всеки дом в Сърбия, чиято фамилия е Вучич, ще защити и укрие Ратко Младич, казал бе той в Скупщината. По тази причина от Хага биха могли да го вземат на прицел заради съдействие по укриването на заподозрян военнопрестъпник.

Що се отнася до "прогресивното настояще" на двамата, то започва през 2008 г. Като лидер на сръбските "ястреби" Николич, а също Вучич и групата около тях влизат в конфликт със СРП и те са изключени от нея същата година. От затвора на другия край на Европа Воислав Шешел ги заклеймява като "предатели, западни марионетки и агенти", а също зове радикалите да останат верни на идеологията на "сръбския национализъм, антиглобализма и проруската политика".

Фактически оттогава става мутацията на Николич и Вучич в ятото на безобидните пернати. Доста набързо Томислав Николич създава Сръбската прогресивна партия, която обявява за проевропейска и в която Александър Вучич става негов заместник. Именно като кандидат на "прогресистите" той печели президентските избори през 2012 г. Съответно Вучич оглавява партията, която впрочем печели и парламентарните избори същата година (на 6 май същата година Сърбия гласува 2 в 1 - за президент и парламент). В политическото пространство двамата правя пируети, че са скъсали с радикалното си минало. Томислав Николич се извинява за престъпленията, извършени в името на Сърбия и нейния народ и дори иска прошка за Сребреница. На свой ред Александър Вучич публично заявява, че "в Сребреница е извършено ужасно престъпление", че го е срам заради сърбите, които са го извършили. Открито признава, че е грешил с мисленето си на "радикал".

Политическата им мутация обаче става не без чуждо участие - и то не е какво да е, а именно американско. Без преувеличение може да се каже, че политическото генноинженерство с двамата е извършено от Вашингтон, а "генетикът" в случая е бил небезизвестният на Балканите Уилям Монтгомъри. Нищо че той е направил това в качеството не на действащ, а на бивш посланик, дори на пенсиониран вече дипломат. Но пък за сметка на това в едно друго си качество, което дава повече възможности за налагане на американските интереси. След посланическите постове в София, Загреб и Белград Монтгомъри е пенсиониран през 2004 г., но остава на Балканите със своя консултантска фирма за политически и обществени проекти. Точно от средата на миналото десетилетие започва конфликтът на Томислав Николич със СРП, завършил с изключването му от нея и създаването на Прогресивната партия. В западната ни съседка се твърди, че тази партия всъщност е проект на Монтгомъри, за който той е прибрал 100 000 долара. Според мълвата "генетикът" извършил инженерията с Николич и Вучич чрез заплахата, че те могат да последват Шешел в Хага, ако продължат да летят в ятото на "ястребите". И ако не създадат противоположна формация.

Така двамата се закачват на каишката на американските интереси, която ги придърпва всеки път, когато във Вашингтон сметнат, че има риск да се отдалечават твърде много. Общо взето това е направил Байдън, набирайки Вучич преди и след посещението на Путин. Заплахата с Хага заради радикалното им минало не е отпаднала, въпреки тяхното дистанциране от него, реална е и заплахата да им бъдат създадени главоболия, които могат и да ги катурнат от постовете им.

Затова е доста съмнително дали проруската ориентация на Николич-Вучич е наистина "изворна". Да, самите сърби са проруски настроени (най-вече заради югоразпада), но за политическия елит в Белград проруските настроения не са традиция – поне от 1945 година. Тази констатация също остава някак "зад кадъра" на сегашните събития и процеси.

Тази констатация важи впрочем и за самия Слободан Милошевич. Още докато управляваше беше ясно, че Москва му трябва заради конюнктурни, а не заради ценностни съображения. Привидно той бе срещу Запада, но защо ли американският дипломат посредник Ричард Холбрук е имал акции във военния завод в Крагуевац, както се твърди неофициално? Защо ли навремето се твърдеше, че двамата са си пили ракията като едни добри познати? Защо Милошевич не бе предприел нищо, след като италиански генерал от НАТО му дал план за въздушните удари на пакта, както се говореше някога? За Милошевич се твърди още, че бил доказан агент на Запада – вероятно е станал такъв още през 70-80 те години по време на честите си пътувания до САЩ и Франция като шеф на Беобанка, една от най-големите за временно си югобанки.

Липсата на проруска ориентация сред политическия елит в Белград е закодирана от следвоенния исторически период. Тази ориентация е изкоренена до корен от Тито - едно име, които е следващата илюстрация за разминаването между видимата политика и политиката "зад кадър". Хърватинът минава за един от най-успешните антисталинисти, но се забравя, че по време на сталинистките чистки през 30-те години той е клепал своите югодругари пред тайните служби (тогава е живял в Русия), в резултат на което е екзекутиран лидерът на югославските комунисти Милан Горкич (1939), а неговото място заема именно Тито – и така до смъртта му през 1980 г.

В случая обаче по-важното е друго. Сталинисткият Съветски съюз и Титова Югославия се скарват до смърт заради политически разногласия и през 1948 г. скъсват всякакви отношения. Симпатиите на историята са на страната на разбунтувалия се Тито. Но от 1948 до 1956 г. Тито извършва истинска чистка в компартията – прави го точно по сталинистки, макар и да се бори със сталинизма. Ето впрочем какви спомени е оставил югокомунистът Предраг Миличевич: "От 285 147 членове на КПЮ (компартията на Югославия), които тя имаше в началото на 1948 г., бяха изключени 218 379 души, повечето от които изнесоха цялата тежест на борбата за свобода и социализъм. Всички те бяха репресирани и заедно с няколкостотин хиляди безпартийни минаха през ада на страховитите концлагери Голи оток, Свети Гъргура, Билеч, Мермер, Забела, Углян, Градишка, Рамски Рита, Главнячи и други "свети" места, включени в системата за трошене на човешката психика и воля..." Жертвите са от всичките югонационалности, макар че на българите от Македония се паднало повече, защото трябвало да носят теглото и на българското си съзнание. Така или иначе в концлагерите са попаднали преди всичко югославските русофили. Тук може да има и друга интерпретация – че в концлагерите са попаднали югославските сталинисти. Това вече е въпрос на предпочитание. Като цяло това са били хора, които са държали на отношенията с Москва.

Тъй или иначе Тито прочиства югославската политическа сцена от русофилите – не само до края на живота си, а и след това, че чак до югоразпада. В този смисъл той е ударил сръбското русофилство поколенчески, прекъснал е политическото му възпроизводство. Има ли изобщо сръбският политически елит дебита за проруска политическа линия?

Да не забравяме също, че Тито отвори Югославия към Запада и тя десетилетия наред се радваше на благините, които идваха от този свят. Дори и след смъртта му югославската върхушка не бе готова да се прегръща с Москва. Впрочем и самите югославяни продължаваха да гледат с леко превъзходство на Съветския съюз и сателитите му. И едва след съветския, а после и югоразпада Белград хвана под ръка Москва. Но това е като харесване по принуда, а то едва ли може да бъде дълбоко и трайно. Така че сегашното въздържане на Белград от по-дълбока геополитическа обвързаност с Русия е заложено отпреди повече от половин век. За пред публиката Владимир може и да е брат, зад завесата обаче се задейства каишката на американските интереси.