Защо сме бедни? Без правилен отговор на този въпрос не бихме могли да предпишем и нужното лечение за болестта, която разяжда социално-икономическата ни система. Аз считам, че причините за бедността и икономическата изостаналост на България се коренят основно в две взаимосвързани неща – неадекватна структура на икономиката и неблагоприятна структура на външната търговия.

Структурата на българската икономика в момента е типична за страна от периферията на световната система. 44.7 процента от нашето производство за износ е съставено от материали и суровини с ниска степен на преработка и добавена стойност. Високотехнологичните стоки заемат едва 3,4% от износа ни при 18% средно за ЕС. В същото време текущата сметка на платежния баланс е в хроничен дефицит, тоест вносът постоянно надвишава износа. Това на  практика означава, че или държавният, или частният сектор (или и двата) постоянно работят на кредит, а това със сигурност не е устойчив модел за икономически растеж.

По редица причини в България отсъства едрия национален капитал, което закономерно води и до липса на големи (по международните стандарти) компании, които имат ресурс и търпение да инвестират и успешно да се конкурират на външните пазари. У нас е на лице и изключителна раздробеност на икономическото пространство. Близо 100 процента от фирмите са микро предприятия с персонал до 10 работника и дейност, свързана предимно с дребната търговия и услугите, голяма част от които ежедневно се борят за оцеляване. Тревожната статистика получава потвърждение и в последния доклад на социалното министерство. Прогнозите за нуждите на пазара на труда до 2018 г. са за продавач-консултанти, шофьори и автомонтьори, все професии с много ниска добавена стойност.

Като цяло българският бизнес е млад, без добри традиции в предприемачеството и със слабо развита инвестиционна култура или иначе казано, търсят се бързи печалби, вместо дългосрочно и стабилно развитие. С такава икономическа структура България ще бъде обречена на бедност и закотвена за постоянно в периферията на световната икономическа система. За да се преодолее това състояние са необходими активни действия на държавата в три основни, взаимообвързани направления.

На първо място, необходимо е радикално преструктуриране на икономическото пространство. Това означава идентифициране на няколко икономически сектора с висока добавена стойност и силен експортен потенциал, които ще бъдат източници на растеж в следващите десетилетия. Работата по тези приоритетни бизнес сфери трябва да започне след дискусия за постигане на политически консенсус, който да гарантира  тяхното дългосрочно развитие без значение от това, кой управлява държавата. Необходимо е изготвянето на ясен разчет, който да гарантира осигуряването им във всяко едно отношение, включително ресурсно и кадрово.

Вниманието трябва да бъде насочено към високотехнологичните, наукоемки отрасли, като ИТ, микроелектроника, енергетика, биотехнологии, нови материали, здравни услуги, фармация, както и всеки друг сектор, който показва силни индикации за клъстеризация (например автомобилни компоненти) и т.н. Финалният подбор трябва да бъде направен на базата на задълбочен анализ, който отчита както мястото ни в ЕС, така и традициите и досегашния ни опит, пазари, глобалните тенденции за развитие, ключовото ни местоположение, демографската картина и т.н.

На второ място, България е с най-социално несправедливата данъчна система в ЕС, която притежава най-високо съотношение между косвени и преки данъци. Тя товари в най-голяма степен уязвимите слоеве на населението, което задълбочава социалното неравенство, понижава степента на доверие в институциите и води до липса на  мотивация и чувство за обществена принадлежност. Преките последствия от този факт са лоша работна етика, ниска производителност, повишена склонност за нарушаване на правилата и социално неравенство, особено по отношение на достъпа до качествено образование и здравеопазване, от което пък следва понижаване на качеството на човешкия капитал на нацията и конкурентоспособността.

Редица изследвания установяват и връзка между неравенството, социалната поляризация и бедността от една страна и забавения икономически растеж, негативните демографски тенденции и деформациите в демократичния процес, от друга. Не на последно място, действащата в момента данъчна система води до ниски приходи за бюджета (около 27% от БВП при средно около 40% за ЕС), което ограничава инвестиционните възможности на държавата.

Създаването на адекватни стимули както за работещите, така и за бизнеса, да действат в необходимата посока, минава през цялостна данъчна реформа, насочена към умерено прогресивна скала за физически лица, семейно подоходно облагане и целева данъчна политика, мотивираща инвестиционната активност на бизнеса (запазване на плоската корпоративна данъчна ставка, нулев данък за реинвестираната печалба в дълготрайни производствени активи и т.н.)

На трето място е създаването на целенасочена политика по доходите. Без този подход няма как България да успее да задържи човешкия си капитал, който стои в основата на всяка икономика, която разчита на производство на продукция с висока добавена стойност. Стойността на труда у нас е драстично подценена спрямо неговата производителност. БВП на глава от населението е 47% от средното в ЕС, а средната заплата е само 25% от средната в Европа. Това възпрепятства нормалното възпроизводство на работната сила, намалява съвкупното потребление и пропъжда хората извън страната.

България трябва да промени и своя имидж. Ако страната ни продължава да се възприема като страна с евтина работна ръка, сме обречени завинаги да останем такава. Затова именно е необходима политика по доходите.  Това не означава поголовно вдигане на заплатите на общо основание. Става дума за постъпателен, дългосрочен процес на повишаване на възнагражденията, а оттам на социалния статус, на първо място в двата най-ключови сегмента за дългосрочното развитие на държавата – образование и наука, и здравеопазване. Активно трябва да се използват и доказани механизми като минималната работна заплата и колективното договаряне. Размерът и ръстът на възнагражденията трябва да бъде обвързан с производителността на труда и приноса и обществената полезност в контекста на стратегията за дългосрочно развитие на страната (например по-високи възнаграждения за учители и лекари, които поемат ангажимент да работят в проблемни региони). 

В световната история такива всеобхватни трансформации никога не са се случвали в резултат на „невидимата ръка” на пазарния автоматизъм. Държавата винаги е играла ключова роля в структурната модернизация на икономиките на страни, тръгнали по пътя на догонващо развитие (страни като Япония, Южна Корея, Сингапур, Китай и редица други са сред най-скорошните примери). Икономическите проекти в сфери с висока добавена стойност изискват значителен първоначален капитал, ниска първоначална възвращаемост, дългосрочен ангажимент, визия и експертен потенциал, които в изоставащи страни като България не могат да дойдат изцяло от частния сектор. Държавата трябва да прекрати абдикацията си от икономическия живот и да зададе посоката за развитие. Днес, защото утре ще бъде късно!