През изминалите вече "първи сто дни" на правителството неговите парламентарни крепители, одиозните "контрапротестиращи" и най-различни други среди около управляващите, непрестанно повтаряха срещу софийския протест, че на Пламен Орешарски и неговия "екип" трябвало да се даде възможност да заработи, за да покаже, може ли или действително не може да се справя.

Да, протестиращите нито за миг не се съгласиха, да "му дадат тази възможност", но правителството така или иначе си я даде. Добре е, следователно, да си дадем сметка какво то "изработи".

Направо ще кажа, че

никога от началото на "прехода" България не е имала по-безфизиономно правителство

Нека всички си дадат сметка, че за първи път огромното мнозинство хора дори не помнят имената на министрите на Орешарски. Добър или лош, всички знаеха (ругаеха, събираха подписки, издевателстваха срещу) "дошлия отвъд океана" Симеон Дянков; знаеха (дори когато му се надсмиваха) земеделския министър на ГЕРБ, помнеха добре (дори заради анекдотичния начин на избора им) различните здравни министри на Бойко Борисов.

Днес – и то именно благодарение на протестите – хората имат представа може би единствено за името на вътрешния министър на "експерта-макроикономист". Опитомените "централни вестници" не успяха да популяризират нито едно друго име.

Освен специално отговарящите за официалната хроника журналисти, убеден съм, никой не може да каже без продължително замисляне как се нарича (и какво именно е "заработил" за първите си сто дни) този министър на здравеопазването, този министър на земеделието, този министър (дали не беше министърка) на образованието. Това не се е случвало никога досега.

В началото на протестите управляващите – правейки се, че не разбират какво искат от тях гражданите – предъвкваха до припадък няколко "социални мерки", които трябвало да успокоят духовете. Нека да се опитаме да си ги припомним и да си дадем сметка каква бе тяхната съдба. Трудно ни е, нали?

Аз лично съм запомнил най-ярко (защото и тогава това ми беше твърде смешно) "грандиозното" намаляване на сметките на ток с 5%. То беше нещо като много закъсняло ехо от едни отдавна мъртви към началото на юни "справедливи" февруарски протести. Е, какво стана с тази "социална мярка"? Първо, (още седмица след обявяването й) грандиозното намаление се превърна от решено и осъществено в "евентуално", като петте процента еволюираха в "до пет процента", за да финишираме с тяхното пълно забравяне и превръщането на "намаляването на цената на тока" в не-допуснатост на увеличаването на цената на тока (което злобните ЕРП-та желаели – каза ни го тези дни Орешарски – да бъдело с цели 40%).

Кои са другите социални мерки, които взе експертното правителство? За повишаването на минималната работна заплата след "100-те дни" продължава да се говори в (неопределено) бъдеще време, "майчинските" въобще не се увеличиха за всички майки, а "повишаването на пенсиите" в момента се е трансформирало в обещание една част от българските пенсионери да получат от държавата по 50лв. (отгоре) за Нова година – т. е. еднократно и, от сега съм сигурен, тези "50лв." също ще претърпят еволюцията от "50" в "до 50" и т. н и т. н. С други думи, станахме свидетели на

непрекъснато минимизиране дори на една абсолютно безлична социална политика на епизодичните милостини

И изобщо на непрекъснатото минимизиране на каквато и да било политика, заменена от абсолютно абстрактни и неподлежащи на установяване и обективно измерване "постижения" като например – "намалихме нивото на страха у бизнеса", "създаде се едно доверие, че държавата за в бъдеще ще се разплати с българския бизнес", че "има воля да започне един процес на законодателно ограничаване на злоупотребите на някои изкуствени монополни структури". Всички тези изречения (разбира се, цитирани не съвсем буквално) запомних от пространното интервю на премиер-министъра, което той даде в обсадената от протестиращи "Българска национална телевизия".

Изобщо, трябва да се каже, че ако това правителство е забележимо с нещо през своите "първи 100 дни", то – по парадокс – това е, че срещу него през всичките тези 100 дни има протест, че през тези 100 дни едни хора искат оставката му, а други ругаят онези, които искат оставката му. И ако тези обществени "пертурбации" ги нямаше, ние чисто и просто нищо не бихме могли да съобщаваме за него.

Ще кажа дори, че "Орешарски" е име не на политическа личност, а на обект на скандиране, при това "Орешарски" е дори псевдонимът на този обект, семантична анаграма (нека ме поправи, ако не съвсем точно употребявам граматическата категория, Лютви Местан) на "Станишев-Мая Манолова-Волен Сидеров-Цветан Василев-Николай Бареков" и т. н. Защото – съвсем прав бе един мой познат от протестите, който наскоро определи злощастния ни премиер като

"институционална инсталация"

(в артистичния смисъл на тази дума), която определени политически и олигархични субекти са поставили пред себе си, за да избегнат собственото си инсталиране на най-първи план.

Наскоро видях съвсем отблизо този човек (когато, обграден от бодигардовете на НСО и от двойния кордон полицаи, изблъскващи обсадилите националната телевизия протестиращи, притича, снишил глава между раменете си във фоайето на медията). И изведнъж си дадох сметка, че съм учуден от мащаба на емоцията, която събира срещу себе си. Та този човек е екзистенциално пусто място!

Бутафорен манекен с практически отсъстваща емоционално-мимическа плът, костюм с вратовръзка, напълнен с човек, уморени очи, в които не се отразява нищо идващо отвън, пресъхнали уста, наподобяващо механична вътрешна повреда заекване на звука "п", забележителна реторическа немощ.

И този човек събира в себе си като във фокус толкова много отрицателна емоция, на която е призван – точно защото той, той (а не Станишев или Местан) е в позицията на "министър-председател" – както нелепо пишеше в долния край на кадъра, в който остана инсталиран продължение на половин час! Това е удивително. Та той, дадох си сметка, е наистина псевдонимът на настоящата власт, нейното измислено за пред хората име, нейната прикриваща я "инсталация" в публичното пространство.

И тогава действително се запитах

що за човек трябва да си, за да се съгласиш да бъдеш това

Любопитно ми стана как този човек се мушва вечерно време под завивките на леглото си, дали прокарва през паметта си лентата на случилото му се през деня, как си го тълкува… Защо му е, най-вече защо му е всичко това? Какво му дава мотив да го продължава? Не съм психолог (нито психиатър), за да отговоря квалифицирано на тези въпроси.

Но навършването на "първите 100 дни" на "най-експертното" правителство от началото на прехода ще остане в съзнанието ми, освен с анонимността на неговите членове, освен с непрекъснато изпаряващите се в пространството негови "социални мерки" под знака на "петте процента", още и с това, внезапно споходило ме прозрение: Орешарски не е име на субект, Орешарски е псевдоним на нещо друго. Което протестиращите все още трудно могат да формулират съвсем точно.

Коментар на Калин Янакиев, Портал Култура