Преди години ми разказваха една история, която и до днес си спомням поради дълбокия алегоричен смисъл, с който бе натоварена. Мои приятели, журналисти от в. Демокрация, бяха правили филм за възродителния процес в родопското село Барутин, в което събитията по „покръстването“ на мохамеданите се отличаваха с особена жестокост. Селяните им бяха разказали с подробности за всички издевателства, на които са били подложени, за обграденото с танкове село, бунта на миньорите и неуговото смяазване, за съпротивата на самите селяни, за убитите, пребитите и осъдените, за изтезанията, с които са ги принуждавали да сменят имената си през черната за Барутин 1982 г.

Журналистите обаче забелязали, че в много от разказите се прокрадва една черна фигура – тази на тогавашния кмет на селото, поставил се изцяло в услуга на „възродителите“. Той донасял на вилнеещите в окупираното село ченгета кой би се пречупил лесно и кой би упорствал, давал съвети как да се подхожда в различните случаи, а често пъти участвал и сам в „убеждаването“ на злочестите селяни да подпишан тапиите, с които им вменяват новите български имена.

Естествено било да попитат къде е този човек, какво е станало с него. Предполагали, че след идването на демокрацията се е изселил някъде далеч – за да се спаси от отмъщението на своите жертви, а и от собствената си нечиста съвест. И останали много изненадани, когато разбрали, че още си живее в селото. Пожелали да се срещнат и да си поговорят и с него, но селяните категорично и единодушно отказали. „Намерете си го сами“ – казали те – „не е трудно да го познаете, щото на човек не прилича. Ние с него не говорим – него все едно, че го няма.“

Намерили го, разира се. И разбрали какво означават думите „него все едно, че го няма“. Бил станал същинска отрепка, пиел от сутрин до вечер в селската кръчма, валял се по улиците и канавките. Никой не говорел с него, никой не сядал на неговата маса, никой никога в тези дълги години не бил поискал нищо от него, но и никой не се бил смилил над самотата му.

Тя била абсолютна – и абсолютно влудяваща. Кой знае по силата на какво и той упорствал да остане тук – дето бил несменяем кмет в най-черните за Родопите години. В началото се опитвал да убеди своите съселяни, че не е имал друг избор, че и над него е тегнела принудата. Извръщали се, не го слушали. Накажете ме, бийте ме и мен, както ви биеха тогава – вопиел той.

Не го наказали така, както очаквал. Мълчанието било неговото наказание. Изличаването на човешкото било материализирано чрез един символен жест: минавали през него като през  въздух. Загърбвали го – него, загърбилия човешкото в себе си, зачеркналия хорските болки и унижения. Той виел, мечтаел да му обърнат внимание – та дори и с юмрюк в лицето. Но не – дори и това му било отказано. Грохвал от ден на ден, изчерпвал се, превръщал се в сянка на самия себе си – в грозна сянка от едно позорно минало, от което всеки отвръща глава.
Пишейки тези редове, си мислех за мъдростта на това наказание. Селяните от Барутин бяха отказали да отговорят на насилието с насилие, бяха отказали дори да пропъдят човека, стоварил върху тяхната участ най-грозното възможно унижение – това на поруганата вяра, на зачеркнатата идентичност. Бяха отговорили с презрение, с тотално прогонване от тяхната общност и тяхното настояще, с ритуален отказ от общуване. И съм твърдо убеден, че това е най-адекватната участ за предателите и моралните уроди: те не трябва да бъдат наказвани, те трябва да бъдат изключвани от сферата на човешкото, те не трябва да бъдат затваряни, а да изтляват зад стената на обърнатите гърбом техни жертви.

Пишейки тези редове, си мисля за съдбата на Орешарски. Не за тази на Станишев; той няма връзка с българското – и веднага, щом загуби играта, ще забегне при своите кремълски попечители.

Орешарски обаче няма да забегне – понеже няма къде. Той е наемник, разменил честта и достойнството си за шепа сребърници и за горделивия гъдел на властта. Той е навлязъл в паралелния свят, в който подобните нему си мислят, че името и достойнството не чинят пет пари, че хората могат да бъдат лъгани и мачкани, защото са тъпи и склонни да търпят това, че са готови винаги да се продадат за паница леща.

Питам се какво ли си мисли сега, когато най-сетне му е станало ясно, че нещата не са такива, каквито си ги е представял. Че нито хората са толкова тъпи и продажни, нито пък тези, които са дошли с танковете и на които е предоставил своите услуги, ще дадат и пукната пара за него, когато възможностите му да играе марионетната си роля се изчерпят. Дали си представя примерно как, след като бъде обявен фалита на неговото правителство и самият той се превърне в господин Никой, ще влезе в една българска кръчма и ще си поръча една ракия. Как ще заговори някого на няко перон, какво ще го попита шофьорът на наетото такси, с какво ще му отговори случайно срещнатия на пътеката, когото е поздравил с добър ден. Дали се пита кой, как и най-вече защо ще иска да разговаря с него, с какви очи ще го гледат близките и познатите му, как всички ще въздъхват облекчено, когато – оставен без отговор на своите въпроси, той бавно и примирено обръща гръб и си тръгва.

Може би не се пита.Може би за наемници като него такива въпроси не съществуват. Може би още отсега си подготвя някакъв данъчен рай, дето да иждивява с напечелените тридесет сребърника, може би за него и самотата, и презрението се преглъщат лесно, може би и за наемниците, както и за палачите – както би казъл Карл Сандърг – всичко е лесно.

Коментар на Едвин Сугарев