Вчерашното премиерско ръмжане с искане за полицейски оставки и уволнения предизвика единствено министерско мърморене и мъмрене, с каквото е наказан началникът на столичната полиция старши комисар Валери Йорданов. За цяла година с дисциплинарно наказание „порицание“ е смъмрен пък главен инспектор Борис Митов, началник на сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ във Второ районно. Настояването на премиера Борисов за оставки бе разбрано от министъра на вътрешните работи Цветанов като повод да (си го) премести шефа на Второ районно управление – главен инспектор Красимир Кръстев в Четвърто районно. Означава ли тази министерска интерпретация на заканите на премиера, че и имиджът на Борисов като строг, но справедлив „Батман” е сит, и престижът на министър Цветанов си остава цял?

Ако не се случваше за втори път в рамките на седмици Цветанов да не изпълни публична заръка на своя шеф,вероятно можехме да кажем, че работата си е „пито-платено”- нахранили са публичността с един полицейски курбан заради скандално насилие над граждани и случаят е потулен. В края на краищата не за първи път у нас вината се поема с „мезетата”, като взимат за мезе т.н. обикновен човек, запивайки с бутилка „Министерско шушукане”. Но след като по случая с отстраняването на председателя на столичния общински съвет Андрей Иванов преди броени дни бяхме свидетели на подобно разминаване между премиерските нареждания и изпълненията на дясната му ръка Цветанов, можем с основание да се запитаме: какво става, да не би наистина Цветанов да показва воля за противопоставяне на своята ракета –носител и какво му дава основания за такава нечувана и невиждана досега дързост?

Отговорът на този въпрос по инерция и по логиката на безбройните досегашни доказателства за обратното е по-скоро отрицателен. Безпрекословното подчинение на личната воля на Борисов в ГЕРБ бе демонстрирана току-що отново в уникалното (за света, доколкото никъде другаде не е забранено да се проучва) и внезапно гласуване в Народното събрание за забраната да се проучва дали България разполага с природен ресурс за милиарди евро в земните си недра под формата на шистов газ. Може да е малоумно да се забрани да се знае, дали това е така, но е факт: случи се защото, както от самата парламентарна група на ГЕРБ си признаха, Борисов е пожелал така. Направо не ми се мисли, какво би се случило, ако утре Борисов пожелае всички синеоки и руси, които му пречат, да бъдат обесени публично с нарочно приет за целта закон…

И все пак: макар за пасивната публика да не е много ясна разликата между искането на уволнения и оставки от една страна и полученото местене на началник на друг началнически пост, прецедентът с неизпълнената воля на едноличния господар на положението в партията и държавата показва, че „няма невъзможни неща”. Ами ако в тази пукнатина в гранитния авторитет на вожда поникне семето на съмнението в неговата правота и други последват примера на Цветанов?

С голям интерес например трябва да следим, какво се случва в това отношение на „Дондуков”2. От някои интервюта на Росен Плевнелиев в предизборния период, както и от самия Борисов, сме чували, че днешният президент не веднъж бил казвал „не” на Бойко Борисов като пряк негов подчинен в правителството. Ако е вярно, би трябвало с несравнимо по-голяма лекота да демонстрира независимост като президент, който по никакъв начин, поне юридически, вече не зависи от човека, който го посочи за свой кандидат да наследи безличния Първанов. Питам се например, ще преглътне ли „без бой” Плевнелиев да му бъдат отнети правомощията над Националната служба за охрана (НСО) и над Националната разузнавателна служба( НРС), които бяха основен източник на задкулисната власт на предшественика му?

Трябва да припомня, че тъкмо заради контрола над тези служби настъпи първият разрив (буквално в първия месец на управлението ) между правителството на Филип Димитров и президента Желю Желев в началото на 1992 г. Сега „недоразумението” въпросните служби да съществуват без законова уредба вече цели 22 години е на път да бъде отстранено със закон, който да позволи обаче именно на премиера да ги ръководи. Което означа да бъде отнет практически основният инструмент за влияние върху реалната власт в страната на държавния глава, който да се превърне повече от всякога в раздавач на ордени ( пак след указ от премиера, впрочем). По нищо не личи, че Плевнелиев е готов да каже „не”. Но пък Цветанов, дясната ръка на Борисов, му дава „лош пример” как може да казва „не” без да го произнася.

„Четете по устните ми”, както казваше един друг президент на една друга страна, по един друг повод. Ще видим дали Плевнелиев е разчел правилно посланието.

Блог на Иво Инджев