Факти, Анализи, Коментари
   28 Януари 2023
 Коментари    Дискусия   
За нас  •  Контакти  •  Реклама   
С П Р А В О Ч Н И К
Лютата зима на българската "златна есен"
11 Февруари 2010
Пътувания, отглеждания на внуци и деца, неделни обяди в ресторант - или протъркани палта и износени обувки...
Мария Капон, председател на ЕНП
Мария Капон, председател на ЕНП

Конрад Аденауер при своята най-голяма пенсионна реформа от 1957 година казва: "Днес осигуряваме за възрастните и социално слабите достойно прекарване на вечерта на живота. "

Наричам старостта "златната есен на живота" -  тогава, когато трябва наистина да се берат плодовете. Сега, препрочитайки речта на Конрад Аденаур за пенсионната реформа, си мисля, че той е успял наистина да осигури на своите съграждани "златната есен".

Пътувания, отглеждания на внуци и деца, неделни обяди в ресторант за цялото семейство, добра здравна система, и, ако се наложи грижите да са постоянни - чудесни домове със съответната сърдечна и качествена грижа на топло и чисто, с лекарства и домашна храна...

И се сещам за протърканите палта и старите износени обувки, броенето на стотинките и ежедневните лъжи на децата, които искат да запазят достойнството на родителите си, като смотолевят цената за лекарствата от неудобство и тогава изведнъж се оказва, че е дошла зимата. А "златната есен" е в телевизионните сериали и желанието да заспят, за да не мислят. Ще чуете от обидените хора на България, че за тях никой не мисли и никой не се интересува.

Затова дебатът за пенсионната реформа трябва да започне първо с изясняването на някои несправедливости.
Каквато и реформа да започнем, трябва да кажем, че не е възможно в България лекар с 40 години трудов стаж, пенсионирал се през 1995 година да взима 4 пъти по-малко от този, който се е пенсионирал преди няколко години.

Не може тези, които работиха по 40 години в ТКЗС, да бъдат днес пак жертва и да са на ръба на истинската бедност. Примерите са безброй.

Варианти за справяне със застаряването

Повечето европейски обществени пенсионни системи могат да фалират, тъй като тяхната основа е т.нар. разходно-покривна система. При нея работещите плащат вноски, с които се покриват пенсиите. По този начин обаче не се натрупват средства за покриване на плащанията по бъдещите задължения, сякаш се предполага, че вечно работещите ще са няколко пъти повече от пенсионерите. Златното правило е, че четирима плащат за един в пенсионна възраст.

 Самият Европейски съюз няма обща пенсионна политика поради чувствителността на въпроса, но като цяло в страните-членки се оформиха няколко подхода - увеличаване на пенсионната възраст, стимули за работа и отвъд пенсионната възраст, нарастване на вноските, по-голяма отговорност на работодателите и лични пенсионно-спестителски планове.

Естествено с най-голяма популярност се ползва първият метод :
 
Увеличаването на пенсионната възраст

е може би най-безпроблемният, тъй като хората все пак предпочитат да поработят малко повече, но не и да плащат по-големи вноски или пък да получават по-малки пенсии. Безпроблемността на тази реформа е поставена под съмнение в различни страни, а някои правителства са поставяни в тежки условия при опита им да повишат пенсионната възраст. Един десен премиер като Ален Жупе през 1995 г. загуби изборите заради предлаганите от него пенсионни реформи. След подобна ситуация в Австрия също бяха загубени избори. Ето, че пенсионерите решават изборите не само в България.

Нарастването на вноските за пенсии

естествено е още по-труден процес, но за сметка на това в много държави се практикува скрито повишаване на плащанията. Една такава политика е отказът от предварително фиксирани бъдещи пенсии за сметка на фиксирани вноски, както и насърчаването на корпоративните фондове.

Великобритания, Холандия, Скандинавските страни и Швейцария вече сериозно намалиха дела на пенсиите, изплащани от държавата (т.нар. първи стълб), към схеми, управлявани от работодателите, а в последно време все повече държави поглеждат към индивидуални спестителски схеми. По този начин се стимулира спестителството, но практиката в повечето случаи е реално нарастване на плащанията.

През същата година в Германия беше въведена „пенсията Райстер“ (по името на тогавашния министър на заетостта), схема, чрез която работещите могат да слагат до 1% от дохода си (през 2009 г. достигна до 8%) в спестителски сметки.

Един от проблемите на осигуряването, оставено на лична отговорност, е страхът, че хората ще предпочетат да харчат настоящия си доход за почивки на Бахамите, вместо да го влагат в бъдещи пенсии. Силно реформаторско раздвижване може да се очаква едва когато работещите усетят тежестта да плащат за все по-големия брой пенсионери. От досегашния ход на реформите обаче може да се заключи, че може би единствената възможност за избягване на този сблъсък на поколенията е да се приложи най-старият пенсионен план на планетата - повече деца.

 Това, съвсем между другото, ще реши и проблема с ниската раждаемост!

Родната действителност

Хората трябва да имат право на избор и да се пенсионират по желание в определен период от живота си. А не задължително, след като навършат определена възраст. Това е една от идеите, които се дискутират в Консултативния съвет по пенсионната реформа.

Става дума да не се слага точна граница на възрастта, след която човек придобива право на пенсия, а да се определи период за това. Мненията са различни - той може да е между 60-65 г. или между 63-65 г. Важното е, че хората ще решават сами кое им е по-изгодно. Дали да прекратят трудовия си живот по-рано, примерно на 62 или 64 г., за сметка на малко по-ниска пенсия, която ще придобие пълния си размер в края на периода. Или да останат на работа и след 65 г. и да получават бонуси за всяка година отгоре. Ако тази идея бъде възприета, ще се извършат и промени в Кодекса на труда, които ще отнемат правото на работодателя той да прикани служителя си да излезе в пенсия, щом навърши определената възраст. Сега тя е 60 г. за жените и 63 г. - за мъжете.

Истината е, че от пенсионния фонд трябва да бъдат премахнати всички плащания, които имат характер на подпомагане и те да се поемат от държавния бюджет. Става дума за социалните пенсии за старост - добавките за хора над 75 г. и др., което ще намали значително разходите на пенсионния фонд.

Естествени предложения за промени по пенсионната реформа, включват повишаване на осигурителния стаж или възрастта, необходими за пенсиониране, засилване на ролята на частните фондове, въвеждане на нова осигуровка и промени в правилата за инвестиране на Сребърния фонд. Разбрахме, че промените ще влязат в сила от 2012 г. (при стабилизирани икономика и пазар на труда), а целият процес на реформа ще отнеме 10 години.

Според управляващите, целта е през 2050 г. хората да получават пенсия, равна на 70% от заплатата.
Сред основните промени, на които се разчита за подобряване на ситуацията, е удължаването на продължителността на трудовия живот. Първият вариант това да се случи е от началото на 2012 г. осигурителният стаж на мъжете и жените да се увеличи с три години. Ако предложението бъде прието, мъжете ще се пенсионират след 40 години стаж и ако са поне на 63 години, а жените - след 37 години стаж и при навършени минимум 60 години.

Предложението включва от 2015 г. осигурителният стаж за жените да се увеличава с по 6 месеца на всяка календарна година до 2020 г., когато ще се изравни с този за мъжете.

На практика обаче това означава, че за да се пенсионират на 63 години при предлаганите изисквания, мъжете и жените трябва да започнат да се осигуряват най-късно на 23 години. В противен случай, за да достигнат до необходимия им стаж, те неминуемо трябва да продължат да работят, след като са навършили възраст за пенсия. Това ще засегне най-много хората, които в последните години са работили в сивата икономика.

Предвижда се и възможността хората да се пенсионират, ако са навършили необходимите години, но не им достигат до 3 години стаж. В тези случаи пенсията им ще се намалява с по 2.5% за всяка недостигаща им година. Така те ще могат да избират между това да работят по-дълго или да вземат по-ниска пенсия.

Вторият вариант за промяна в условията предвижда от 2012 г. възрастта за пенсиониране на жените да се увеличава с по 4 месеца за всяка календарна година до 2019 г., когато ще се изравни с тази за мъжете - 63 години.

Ако се прибегне до този вариант, от 2021 г. ще последва ново увеличение на пенсионната възраст, която пет години по-късно трябва да стане 65 години и за двата пола. Този вариант предлага по-плавен преход към нарастване на годините за пенсия поради влошения здравен статус на българите, ниската икономическа активност и заетост.

Експертите по пенсионната реформа са предложили и да се увеличат приходоизточниците на Сребърния фонд, в който се събират средства за покриване на недостига в пенсионния фонд след 2020 г. Идеите в тази насока са при влизането на България в еврозоната част от държавния валутен резерв да постъпва във фонда, примерно.

Другото предложение е във фонда да влязат миноритарни дялове на печеливши държавни предприятия.

Следващ вариант е от 2012 г. да се въведе нова осигурителна вноска за служителите и работодателите, чрез която в НОИ да се събират средства за подпомагане на пенсионери над 75 години. Предвижда се тя да бъде 0.4% от осигурителния доход и да се поделя поравно между работодателите и работниците.

На първо място трябва да се разбере, за какво ще се използват парите от Сребърния фонд? Дали ще са за плащане на определени пенсии или за реформиране на пенсионната система. Може и да се освободи ресурс при влизането в еврозоната, който е добре да се изхарчи като буфер за реформи, а не за правителствени разходи.
Не трябва да забравяме обаче, че държавата е крайно време да започне да плаща вноските за служителите на МВР, за военните и магистратите.

Трябва да подкрепим по-сериозни пенсионни реформи, които да подобрят дългосрочната устойчивост на системата, да насърчат спестяванията, да намалят бремето върху работещите и да осигурят по-добри пенсии. Защото вдигането на пенсионната възраст е един административен инструмент, който при това ще се реализира бавно и постепенно през следващото десетилетие. По-добре би било да се даде стимул хората сами да отлагат пенсионирането си.

 Една възможност е да се даде много по-висока пенсия на човек, който се пенсионира по-късно. Така хората сами ще вземат решение кога да се пенсионират, вместо да се интересуват от административно определена пенсионна възраст. Но по-важно е пенсионната система да стане система, която трупа реални пенсионни спестявания – а не както досега, да бъде система, която трупа пенсионни обещания без реално покритие. Т.е. трябва да преминем към капитало-натрупващ модел на пенсионна система вместо досегашния разходо-покривен.

 Според мен дебатът тепърва трябва да се проведе. Смятам, че увеличението на пенсионната възраст е първосигнално и показва безсилие и не замества истинската реформа. А тя предстои.

Мария Капон


последни в Коментари:

ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ
ДОБАВИ МНЕНИЕ

Хан Крум
15 Feb, 2010 | 18:11

Когато престарелите утихнали хора тътрят в предпоследни разходки краката си в днешния
шум, ревящи коли и мръсен въздух, когато се качват в трамвая на Женския пазар, бързащи по
инстинкт да седнат, а седнат ли, бъбрят си - трамваят е често тяхното единствено място за
контакт, ти ги гледаш и се питаш: какви съдби са протекли зад сбръчканите лица. Това са те -
преживелите в единствения си живот злощастната участ да се родят тук и да изживеят заедно
цели шестдесет години в една от най-мрачните дупки в човешката история, в клоаката на
комунистическия строй. Докато на Трокадеро техните връстници са се возели на скутери и са
бързали да забравят ужасите на нациската окупация, слушайки джаз през дима на
американските цигари; докато новото френско кино и литература са напирали в цветущата
атмосфера на мира и красотата на живота, тук в последните магазини са привършвали
хубавите платове, обувките със скърцащи подметки са изчезвали постепенно, а нощем
камионите са откарвали от хубавите домове ужасените собственици към кланицата на
лагерите и са настанявали на тяхно място брадясали зверове с каскети, убийци , препасани с
червени ленти над лактите. Често в немия ужас на 45-та сталинистките продажници са
трошели главите на жертвите си с кирки, а общите гробове се издигали като гигантски
къртичини. Достатъчно било някакъв превъртял садист да посочи някого и да изкрещи:
"Дръжте врага" и всички веднага са гледали да се вредят на първа линия в линча, за да не
последват в дупката смазаната глава на нещастника. Произволът на първите пет месеца и до
днес не е изследван, цялото общество мълчи грозно, защото всеки косвено се е съгласявал и
със страха и мълчанието си, с наведената глава е косвен съучастник. Всички българи под
ботуша на съветските окупатори са били принудени да сведат глави пред новите господари -
комунистите. Те само това и чакали. Нашите комунисти, другарки и другари, са най-гадната
порода изверги, появявали се някога тъдява. Кръволоци, крадци, садисти, лицемери,
покварени лъжци, те никога не са имали друга цел освен да заживеят по-добре, много по-
добре и са виждали единственото възможно средство за това в убийството на "народния враг",
конфискуването на имотите му, както и в заробването на сънародниците си в клетката на
комунистическата утопия , експлоятирайки ги зверски в името на своето собствено
господство. Разрушаването на нормалния свят, късането на пъпната връв на живота било
нещо като главна цел в тяхната идеология. Те извратено карали хората да скандират пред
гроба на зачеркнатата си свобода колко щастливи щели да бъдат някога при комунизма.
Нямало голям избор, а повод за нови убийства било дори и по-тихото скандиране на
комунистическите лозунги. Това общество на нашите сънародници било заченато в греха на
братоубийството, лъжата, страха и обеличаването на последните остатъци от човещина.
Настъпил сатанински кървав мрак. Хората просто изгубили сетивата си. Те виждали щастие в
това да копат с кирки камънаците край бригадирските колички и предано получавайки
мизерните дажби на купонните времена да работят като луди в името на партийния произвол.
Но това не било достатъчно за новите господари, докато по бреговете на западните страни
хората танцували по дансингите вечер, докато щастливите младежи и девойки бързали с
целувки да наваксат пропуснатите мигове на живота си през войната, тук се провеждали
събрания, нарочвали се вътрешни врагове и шпиони, сурови мутри с карабини обикаляли във
вечерния час кварталите, а само някоя загубила разсъдъка си девойка да имала глупостта да
си сложи червило, веднага я пращали в каменоломната, където слез няколко изнасилвания
угасвала с кървища по тялото си . Налудничавата саморазправа се прехвърлила в
университетите, врагове се търсели дори в семействата. Нататък историята продължава с
дневника на комунистическата проказа. Тя продължава и до днес. Вижте Гоце, вижте диктата
на екскомунистическата каста, синчетата, дъщерите, вижте номенклатурата, продължаваща в
неистовата си алчност да лочи, вижте ДС-апаратчиците, промъкнали се навсякъде и
Апокрифна История на България (1944-2008)
контролиращи всичко тук от гнездата на птиците до урните на умрелите и ще се отвратите от
зловещия конструкт на уродливата метаморфоза на другарите. Те продължават да се наричат
помежду си другари. Аз бих заменил тази негодна заради тях дума "другари" със
"съучастници". През целия период те си бяха и са си до днес просто разбойници. Нагли
престъпници, кретени, садисти, а съучастничеството като знак за преданост е главната им
отличителна черта. Няма морал, няма чест, няма човек, има само ПАРТИЯТА, стръвното
забогатяване и плячкосване, тъпченето по главата на жертвите. Целият днешен преход е
огледално повторение на предишните изстъпления, а героите на зловещия калейдоскоп са
точно същите другари. Точно те откраднаха двайсет и пет милиарда долара, раздадоха си ги,
хвърлиха народа си в мизерията на изплащането, разделиха си държавното имущество,
заграбиха имоти, курорти, банкови средства, пенсионни фондове, затриха с хиперинфлацията
спестяванията на хората, омерзиха надеждите на хората за освобождаване от
комунистическия гнет. И всичко това безнаказано ,другарки и другари. Няма провидение за
българския пъкъл. Няма косъм паднал от главата на поне един от тях. Не. Нещо повече
надигат глави в неокомунистически реваншизъм и искат да се кланяме отново на идолите им.
На същите идоли, които обявяваха религията за опиум на народа, а предателството на
ближния и убийството класовия враг като висша ценност на социалистическия човек. Хората,
преживели ужаса , сами ще се самозаровят, там в самотата на ковчега ще направят своята
екзистенциална последна трагична крачка към нищото, урните ще побирет червения прах. А
Трокадеро, ами там младите продължават да се целуват, те дори не знаят какво точно е това
комунизма. Фамилиите от ЦК, Иван Славковци, Гоце, Р.Овч и компанията бригадири-генерали
знаят. И още ни управляват.



  Т Е М А  Н А  Д Е Н Я
  А К Ц Е Н Т И
Партньори:
© Copyright 2002-2023 Всички права запазени. При използване на информация от сайта позоваването с активен линк е задължително.