Лекари и пациенти скочиха срещу плановете на Министерството на здравеопазването за начина, по който ще се преструктурира болничната помощ у нас. Заради новите изисквания за сключване на договори със здравната каса и планираните от министерството на здравеопазването промени до края на годината у нас ще останат вероятно около 100 болници.

Според изискванията, за да работят на договор с касата, болниците трябва да имат поне трима лекари за всяка клинична пътека, от които поне двама задължително да са със съответната специалност. В същото време в Националният рамков договор за 2010 г. обаче е записано изискване само за един специалист. Когато правилата се променят противоречиво някой трябва да има силата ясно да обясни защо се прави това. Непрекъснато променящите се правила дават усещане не за реформа, а за създаване на хаос в системата.

Директорите на болници са категорични, че въвеждането на делегирани бюджети и новото изискване на касата ще доведе до фалити на много лечебни заведения. Според тях закриването на болници ще доведе на първо място до проблеми за пациентите, а всички твърдят, че правят реформата в тяхно име. Изборът им къде да се лекуват на първо време ще бъде ограничен най-вече за хората на възраст, тези от труднодостъпните райони или райони с висока безработица. Казвам го на обикновен език това са разходи за транспорт, които част от гражданите не могат да си платят. Била съм в ромски села, в които половината население не си бе сменило личните карти (старите), защото нямаше пари, за да стигне до областния център.

Министърът на здравеопазването Божидар Нанев няколко пъти се опита да поясни ползите от планираната реформа и преструктурирането на лечебни заведения. По думите му основната цел на промените е постигането на по-добро здравеопазване за пациентите. Едва ли някой е срещу реформата. И тук въпросът е не дали да се направи реформа, а как трябва да се направи? Т.е. тя трябва да бъде добре обоснована и обяснена.
 
Като студент в Германия имах в себе си талони, които бяха равностойни на определена сума по здравните ми вноски и можех да ги употребявам навсякъде, където ме завереше болежка. Защото ясно е, че човек не може да планира нито кога, нито къде ще се разболее. Просто и удобно. Не ми се налагаше да разбирам от сложни здравни реформи, но знаех, че навсякъде ще ми помогнат.

Повечето реформи в България досега завършват зле за гражданите. Данъкоплатците трябва да са наясно, когато им казваш да стискат зъби, че след това ще се случи нещо по-добро и те ще излязат победители от тази реформа. Днес отново нямаме тази яснота. Тази реформа започна преди 10 години и спря дотам.

Какво трябва да се направи?

Първо, да се спазват точно разпоредбите на Закона за лечебните заведения и Националния рамков договор. Не може всеки ден да се въвеждат нови изисквания и критерии, които да заплашват осигуряването на качествено здравеопазване за всички български граждани. За да се реализира реформа трябва да има гаранции и за нейното реализиране. И в момента има налични 1,5 млрд. лева, така че се надявам да не чуем оправдания за липса на пари.
Здравеопазването не е просто необходимост или задължение. Здравеопазването е ключова отговорност на държавата. След серия от несполучливи административни намеси, здравеопазването ни още не е преминало през истинска реформа. А една успешна реформа може да се осъществи само по пътя на обществения консенсус за това какво здравеопазване искаме да имаме, за да се гарантира адекватността на взетите решения. Това може да стане възможно, когато се обединят усилията на лекари, пациенти, инвеститори в здравеопазването, политически сили и законотворци в името на една обща цел – по-добро здравеопазване за българските граждани и достойна професионална реализация за хората в бели престилки.

Убедена съм, че има съгласие за подобряване на качеството на здравните услуги, като се внедрят европейските изисквания и стандарти. Хората трябва да бъдат сигурни, че реформата се прави не, за да се приберат парите от Касата в стотина високотехнологични болници, а хората да се чудят как да стигнат до тях. Практиката до този момент показва, че около 70 на 100 от пациентите са лекувани в общински болници, за което са похарчени само 20% от парите в здравеопазването?! Т.е. какво излиза, че тези болници са по-гъвкави? Или, че се справят с повече пациенти, но с по-малко пари?

 А може би значи, че държавата се отнася като мащеха към тях? Нима реформа може да се прави противопоставяйки държавни на частни и съответно на общински болници?! Лечебните заведения трябва да се конкурират по други критерии, а не по собствеността на капитала им. И мисля, че това е ясно за всеки модерно мислещ човек. В края на краищата не административните актове на министър Божидар Нанев въвеждани със строгостта на социалистически разпоредби, а предпочитанията на пациентите, т.е. пазарът определят кой да съществува и кой не като болнично заведение. Държавата трябва да има ангажимента да се погрижи за тези болнични заведения, които са в неравностойно положение спрямо пазара (например труднодостъпни), за да им помогне. Инак можем да си въвеждаме критерии през пет месеца, но те винаги ще приличат на онези търгове с предизвестен победител, в които е написан номера на обувките на този, който трябва да спечели.

 Надявам се, че здравеопазването няма да се превърне в територия за подобна политика.

Реформаторският поглед върху тази така чувствителна обществена система не би бил възможен без активната роля и участие на пациентските организации с техните становища и конкретни предложения. Държавата трябва да изпълни свой основен ангажимент, за който всички ние плащаме данъци. В центъра на националната доктрина за развитието на здравната система трябва да бъде поставен човекът и неговите индивидуални права.

Мария Капон, председател на ЕНП