Когато телефоните бяха трицифрени...
Тези дни ми попадна един телефонен указател на Пловдив от 1930 година, разлистих го - и като се зачетох...
София Лорен, ако не се лъжа, беше казала, че е съгласна да играе във всеки филм на Фелини - даже ако сценарият е телефонен указател.
Всичко написано за Пловдив е интересно - бих добавил в същия стил, пък ако ще това да са само имена и цифри.
Мързи ме да се разровя, за да разбера кога е пуснат първият телефон под тепетата, но със сигурност той е бил на човек, който не си е плащал редовно сметките, и затова е отрязан.
В Указателя от 1930-а липсва номер 1.
А може би е бил пазен за някой важен големец?
Дали хората, които са управлявали тогава града икономически и политически, са били горделиви като днешните управници, които слагат на колите си номера като 1000, 0001, 4000 или държат всичките коли на фирмите им да имат един и същ номер?
Ако някой е помислил, че този тип бабаитлък или салтантлък, е филибелийска традиция, дълбоко се лъже.
Телефонният номер на кмета на града Еню Манолов е бил просто 56. Още по-никакъв е бил домашният му номер - 239.
Не знам дали днешният пловдивчанин може да си представи колко достъпни са били големците преди 80 години. В указателя домашните им номера са упоменати не отделно и замаскирано, а редом със служебните. Тоест всеки който спешно има нужда от връзка с един или друг човек от властта, спокойно е можел да му звънне вкъщи - без секретарки, без заявки и т.н.
Упоменати са и домашните адреси - кметът например е живял на улица „11 август".
Градоначалникът - трябва да обясним, че така е наричан полицейският началник, а не кметът, както днес титуловаме погрешно, е имал номер 325. Домашният му пък е бил 156. Казвал се е Кир.Д.Ханджиев, живял е на „Капитан Райчо" 5, а на работата му е била на 2 минути път пеша - на „Иван Вазов" 10.
Прави впечатление, че и най-големите учреждения са имали по 2-3 номера най-много, а не както сега - във всяка стая. То тогава със сигурност и стаите са били по-малко.
Градът е бил четири път по-малък от сега, но е имал 7 официални консулства. Испанското, персийското и унгарското даже не са имали телефони.
Продължаваме телефонната разходка.
Митрополит Максим е имал директен телефон 84. А сега се опитай да се свържеш направо с митрополит Николай - ще има да чакаш.
Номер 1 няма, но номер 2 може да се открие в списъка на банкерите. Човекът, който един от първите е подал прошение за откриване на телефонен пост, се нарича Юда Митрани.
Заподозряхме, че банкерите са държали на специални номера, след като се оказа, че Сконтова банка, управлявана също от банкери с еврейски имена, има номер 555.
Само че номер 333 се оказа собственост на кварталната млекарница на улица „Съборна", а 444 на една от многото фирми, които са търгували с ориз.
Явно не е имал натискане за кръгли номера, модата е започнала по-късно.
„Като видиш изписани многото „петици", да знаеш, че аз те търся" - с гордост и даже с малко заплаха ме предупреди наскоро един роден бизнесмен с не много ясен произход на капиталите си.
Едно време, когато имаше голяма опасност да тръгнем на кино, а да се окаже, че билетите са свършили, предварително питахме по телефона има ли свободни места. Някои знаеха наизуст номерата на кината, други всеки път се осведомяваха за тях на 144.
През 1930 е било по-лесно. Няколкото пловдивски кина са имали един и същ номер - 121.
Нито една баня е нямала телефон - очевидно не е имало нужда човек да си запазва място или да си поръчва предварително теляк.
Указателят дава интересна информация за живота и бизнеса в едновремешния Пловдив.
Вестниците - ежедневници са били 2 - „Борба" и „Юг", излизал е и седмичник „Народна звезда".
Градът е нямал и 100 000 жители но е имал повече от 20 банки и над 100 адвокати.
В отдел „Разни" откриваме имената на хора със странни професии - на Щерю Атанасов - прошенописец, и на Наню Т. Нанков - ходатай.
Дали този Наню не е бил нещо като омбудсман, но кой да ти знае в онова далечно време такава сложна дума, която и днес малко хора разбират.
Колко хубаво и точно звучи „ходатай".
Дълги години смятахме ходатайстването за недостойна работа, докато го прекръстихме на „лобиране" и измихме срама от тази така нужна професия.
Само дето Наню Т. Нанков не е имал телефон.
То и за какво ли му е трябвал - от веки веков се знае, че тези работи по телефон и с лимонада не стават.