5 минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме да нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:

- Да ни е честита новата еди коя си година!

Не съм сигурен дали някой се вслушваше в думите. Аз се вслушвах, но не разбирах много. Всъщност  цялото ми внимание беше насочено към часовника.

Изтръпвах при мисълта, че другарят Живков може да сбърка и да говори или много кратко, или много дълго и така да навлезе във времето на Новата година. Той обаче винаги свършваше на секундата. Гръмваха салютите, звънваха наздравиците и веднага след това пускаха Дунавското хоро.

Вратите на апартаментите в целия вход се отваряха и всички съседи се хващаха на  жизнерадостно новогодишно хоро.

Аз не бях по хората, в този момент даже ми ставаше малко мъчно, че другарят Живков вместо да се вдига наздравица и да играе хоро със семейството си, трябва да изпълнява своя дълг към своите съотечественици.

Ако не се лъжа, в новогодишната нощ обръщението беше „скъпи съотечественици", а не „другари и другарки".

Чак след години разбрах, че Словото се записва предварително.

Колеги от БНТ разказваха как цяла подвижна телевизионна станция с не знам си колко души персонал от началото на декември чака в Бояна моментът, когато другарят Живков ще намери време да прочете и запише подготвеното обръщение към нацията.

Най-доволна беше дежурната гримьорка на телевизията. Малко преди записа от УБО идвали при нея и вадели голяма кутия с най-добрите гримове на света. Всичко било проверено, запечатано, охранявано.

Гримирала Данчето другарят Живков, той се шегувал добродушно - почти като един добър дядо Мраз, записът минавал, а от УБО-то не си прибирали кутията. Така през годината още стотици гости на БНТ били разкрасявани с гримовете на бай Тошо.

А моят звезден миг беше през 1976-а, когато получих лично поздравление от другаря Живков. Не по телевизията, а с новогодишна картичка. Бях допринесъл за славата на родината с някакъв успех по линията на художествената самодейност и признанието не закъсня.

Годините минаваха, държавният ни глава очевидно остаряваше - въпреки че остатъците от прическата му сега изглеждаха по-черни в сравнение със снимки отпреди  20 години.

На една Нова година се появи с очила с дебели стъкла, които като лупи увеличаваха очите му.

Словото беше написано очевидно с огромни букви, защото на всяко изречение листчетата се сменяха.

Някои започнаха да се присмиват. Постепенно новогодишните обръщения започнаха да се сливат с новогодишната програма на телевизията - като финален скеч от поредицата участия на любимците на народа, които ни забавляваха.

Новогодишните телевизионни програми ги чакахме цяла година.

Преди тяхната поява домашните ни новогодишните празненства не винаги бяха успешни.

Развеселявахме се с вицове, но и на трапезата съществуваше нещо като автоцензура - особено когато компанията беше по-голяма.

Никой не знаеше дали пред този състав можеше човек да разказва политически вицове - а новогодишното приветствие просто ги отприщваше. Имаше и деца, заради които възрастните трябваше да се въздържат от една друга категория вицове.

Пращаха ни да играем в кухнята, но все нещо се чуваше и там. Така научих първите си мръсни вицове.

С появата на новогодишните програми проблемът беше решен.

Всички впервахме очи в телевизора и отваряхме уста само заради хапването и пийването.

Държавата вече се грижеше за доброто ни настроение.

Смеехме се така, както не сме се смели през последните 20 години.

Първите легенди на хумора бяха Парцалев и Енчо Багаров. Не помня дали Багаров не почина преди появата на телевизионните програми, но си спомням незабравимия дует от радиото.

Разиграваха някаква сценка за изучаването на немския език. И спрягаха някакъв глагол така: „Зинген, занген, загазунген". Смях голям!

Днешните езикови упражнения на Стоичков всъщност само продължават тази линия в едновремешната естрада.

Безброй пъти пък слушахме на плоча фейлетона на Васил Цонев за пожарникаря, който рецензира „Хамлет". Героят уж беше пожарникар, пък се сещахме за едни други хора, които ни управляваха и ни рецензираха

Цар на новогодишните програми беше Хачо Бояджиев. Не трябва да забравяме и един друг режисьор - Младен Младенов - Доктора. Светла му памет. Спомняте ли си „Експрес танго"?

Колеги разправяха как на записа на една новогодишна програма Доктора предупредил изпълнителите и публиката да не се мяркат пред камерата с обички, бради и шалвари. Такива бяха законите на тогавашното шоу.

Първото изпълнение било на Васил Найденов, наближавал вече краят на песента, когато изведнъж плейбекът спрял и в настъпилата тишина от колоните екнал гневният глас на Доктора:

- Абе, Василе, нали казах никакви обички! Какво си се нагиздил - пък после се обиждаш като ти викат педераст!
Хачо се прочу с мюзикълите. Още се върти „Криворазбрана цивилизация". Имаше и „Михал Мишкоед". Култова реплика беше „Въх, убих та!"

Други незабравими реплики:

„Мамка му е прасе!" - от някаква драматизация по Радичков. „Юнаци с умни калпаци" или нещо подобно.

„Чичо, защо кашляш?" - телефонна реплика от сценка, в която Тодор Колев играеше ролята на наивен наркотрафикант, изпратен да мине границата от някакъв тайнствен чичо.

„Може ли един лемон?" - това май беше реплика на Григор Вачков.

„Хусоната самонехейхост" - става дума за „художествената самодейност", обяснена в сценка с Хиндо Касимов и Васил Попов, които играят африканци, изучили се в България.

Имаше и серия с „Кънчо", но нещо ми бягат спомените, дали тя не е била от програмата от 1977-а - единствената година, когато за Нова година не бях пред телевизора.

Държавата отделяше за тези програми баснословни суми, които позволяваха да се канят и прочути чужди певци и актьори.

Някои път обаче наши съседи като Мия Алексич и Любиша Самарджич оставяха по-незабравими следи от тези на гости, дошли отвъд океана.

Кой не помни „Дай, рибо, рибо, рибо, дай"?

От всички програми обаче номер 1 поне за мен си остават изпълненията на „Иръпшъните" начело с Тодор Колев.

Помните ли „Сто кила ракия давам, само да те притежавам..."?

Или песента  за детенцето с меченцето в ръце, която свършва с трогателното „Не плачи, дете, баща ти е невинен"?

Новогодишните програми бяха толкова неотразими, че през първата седмица на януари хората почти не работеха, а по цял ден коментираха.

Започна обаче да става нещо странно. Творците трупаха опит, държавата не пестеше пари, а зрителите твърдяха, че от година на година програмите стават все по-лоши.

Положението стана направо нетърпимо, другарят Живков изглежда се обиди и в края на 1989-а си събра багажа и каза: „А сега да ви видя каква програма ще направите за тази Нова година - без мен?"

Та видяхме каква стана.

Появиха се толкова телевизии, че човек не знае какво да гледа.

Освен това в новогодишната нощ хората вместо да се радват, да слушат държавния глава и след това да тропат Дунавското хорце, хвърлят пиратки и псуват властта.

Да ни е честита новата 2010 -а!

От продължението на "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД" от Евгений Тодоров