С П Р А В О Ч Н И К

др."цитат", БРАВО"! Така се цитира...за заслужили 4ифути - трима стигат. И ти ще се вредиш за хонорарче. Неприятните вулгари...през пръстите. Трябва да си знаят реда. Ашколсун!

НЕПРИЯТНО - тази дума ехтеше вчера цял ден в Пловдив. .... тази дума звучи вече от години и по адрес на пишман-медии и чукчи писатели!!!

Но кой ли ще се осмели да види колко е жалък ???

И нито дума (нито пък преводи на чуждестранни изследвания и статии)...... за засиления интерес на МАФИИТЕ към бизнеса с боклука, който вече е котиран "по-печеливш" и от проституцията !!!

Ама това... не само в Италия било вече интересно и.... плашещо !!!

Машалла, бе .....зайко-писател1

Да се не сбъркаш да кажеш КВО ТОЧНО СТАВА ?

Или имена там.....


Или пък да направиш анализ на начините по които мафиотски фирми и личности се докопват до....БЮДЖЕТНИ ПАРИ !!!

Или пък просто да ни разкажеш как така в Индия, Латинска Америка, че и в Африка вече.... успяват не само да си поддържат КМЕТСТВАТА сами чистотата, ами дори са го направили ПЕЧЕЛИВШ БИЗНЕС... от рециклирането на пластмаси, дърва, метали.... че дори и компост за селското стопанство да правят ???
д

Иначе.... каза ли нещо, или каруцата на пожарникарина мина ???

Генчо, твърдата ръка не е с мека китка.

Та значи, не разбрах добре, дали Режисьора на филма е искал да покаже на хората (рекламира/подучва) как протича процеса на корумпиране или не. Явно след като си е изпълнил "задачите" е заминал.

КОРУПЦИЯТА КАТО ПРЕЛЪСТЯВАНЕ [25.07.2007]
Известният пловдивски радиоводещ Тома Спространов ми разправяше как като пишлеме /тийнеджър/ батковците му обяснявали как се свалят мадами.
Мадамата – учили малкия Томи по-вещите в любовната наука, - за да ти пусне, трябва да има оправдание пред себе си.
Първото е любовта. Обича те мадамата, пусне ти и после като почне да съжалява, че не е устояла, започва да се утешава: и все пак аз гообичам.
На второ място са парите. Пита се мадамата – защо се съгласих, като не го обичам? След което се сеща за почерпките и подаръците и се успокоява.
А ако не те обичат и нямаш пари – стигнали до третия начин батковците, - пробваш с един шамар. Тя може и без шамар да ти пусне, но нали й трябва извинение.
Същото е и с корупцията.
Никой не се е родил корумпиран. Просто отвреме навреме се появяват извиненията. На едни по-често, на други – по-рядко.
Та през първите седмици на 1990 година на екран излезе филмът “Дефицит”, на който бях сценарист. Режисьор беше Хаим Коен.
Филмът се занимаваше с “прелъстяването” като част от корумпирането.
Една служителка /Катя Паскалева/, която работи в общината и раздава апартаменти, се слави като абсолютна неподкупност. Една находчива млада жена/Ели Скорчева/ обаче успява да я разбие и корумпира.
След първото вземане на подкуп героинята на Катя реагираше като след изнасилване. Но следваха втори и трети път... В тази работа никога не се минава само с един път.
Филмът се работеше през 88-89 година и много хора, които знаеха за какво става дума, предполагаха, че на някакъв етап филмът ще бъде спрян. Заглавието беше своеобразна присъда над социалистическия начин на живот – смисълът му бе, че материалният дефицит довежда до дефицит на морал
За добро или за лошо дойде 10 ноември и филмът не само спокойно си излезе на екран, но и нямаше вече кой да го гледа.
Вечер хората или ходеха на митинги, или седяха пред телевизоритеь, за да гледат митинги. Тогава новините траеха по 2 часа. Бяха пълни с улични репортажи и декларации. Партии никнеха всеки ден и всеки искаше да си чуе декларацията по телевизията. И то без съкращения.
Взех си хонорара с едно куфарче и повече не стъпих в Киноцентъра.
Стигнах до градинката срещу Алкесандър Невски и чак там – на една отдалечена пейка, събрах смелост да отворя куфарчето и да преброя пачките. Помислих си, че ще ми стигнат за един москвич. Но в онова време – началото на 1990 година, вече никой не мислеше за москвичи.
Пазарната икономика безмилостно убиваше дефицита и пълнеше магазините, така че според моята теория бързо би трябвало да изчезне и корупцията.
Случи се обаче точно обратното. Много скоро човек можеше вече да си купи всичко – без връзки и унижения. Но сега пък трябваха все повече и повече пари.
Сега – как попаднах в киното?
Много просто. Вървях по една софийска улица, а срещу мен се зададе човек, с когото не се познавахме, но някога бяхме почивали в една станция на морето. Беше сценарист и редактор в киното и се казваше Николай Никифоров. Той ме спря и каза: Гледах скоро една твоя работа по телевизията, не ми хареса, на май имаше нещо в нея. Намисли нещо, напиши го на няколко странички и ела да ти дам 2 000 лева аванс.
Аз не само написах сценарна заявка и взех аванса, но и упорито написах и цял сценарий. След това още един. И още един. Сменяха се редактори, кандидат-режисьори, заседаваха худсъвети и т.н.
Срещнах се с хора, които биха били капитал на всяка нация – Валери Петров, Иван Андонов, Въло РадевАнжел Вагенщайн, Яко Молхов... По коридорите на киноцентъра обаче обикаляха и хора, които получаваха пари само и само, за да те спънят. Защото всеки пуснат в производство филм намалява шансовете на техния следващ филм.
Между няколкото похвали, които получих по време на многобройните обсъждания, най-много ме развълнува словото на един възрастен режисьор, чийто филми бяха станали емблематични – както казваме днес. Той тържествено обяви, че в българското кино се появило едно ново име, което дълго ще свети на небосклона сред имената на най-големите сценаристи, че от този сценарий ще излезе една велика творба на българското кино и т.н.
Обсъждането свърши и аз тръгнах по дългия коридор като вече жив класик.
Тогава Иван Андонов се приближи до мен и приятелски ми прошепна:
“Да не вземеш да му повярваш, той вече е изкукал. Ние си го знаем...”
Поля ме студен душ, но си мисля, че беше по-добре отрезвяването да дойде веднага, отколкото тогава, когато вече е късно.
И други работи ни казваше Иван Андонов - на мен и на Хаим, но ние не винаги го слушахме. А трябваше.
Връщам се още назад – за да разкажа как се роди идеята за филма. Някъде около 1980 година с жена ми и малката ми дъщеря живеехме в една стаичка при майка ми и баща ми и по закон никога нямаше да можем да си купим жилище, ако не излезем под наем.
Наех една таванска стаичка, обзаведохме я и отвреме навреме имитирахме, че живеем там – само и само да получим заветната “трета група”.
Накрая почти всичко беше уредено, само трябваше да получа подпис под някакъв документ от общинската служба “Настаняване”. Тази служба беше призвана да служи на социалистическата справедливост.
Първият ден служителката с подписа не дойде.
Не дойде на следващия ден, а опашката се увличаваше.
Така си изкарахме цялата седмица. Опознахме се на опашката, опознах и останалите служители, които сновяха насам натам и упорито отказваха да ни кажат кога най-после ще се появи така чаканата чиновничка.
Най-после през следващата седмица Тя се появи – оказа се, че е една чаровна млада жена, която бързо подписа всичко – с усмивка и с едно тънко чувство на превъзходство над нещастниците от тъмния коридор. Разнесе се слух, че всъщност красавицата е била тайно до Гърция, а колегите й просто са я прикривали. Вместо да ни кажат да не си губим времето.
След няколко години в местния вестник се появи голяма статия за далаверите в същата служба. Била е създадена стройна система за вземане на подкупи и незаконно раздаване на жилища. Накрая се съобщаваше, че всички служители, които вече малко или повече познавах, са изправени пред съда. Прочетох статията с огромно злорадство няколко пъти и изведнъж пред мен се появиха образите.
Написах сценария за няколко дни.
По-късно за консултант към филма бяхме наели една софийска служителка от аналогичната общинска служба. След огромно колебание тя ни разказа как по принцип става подкупването в този сектор. Парите са били рязани внимателно с бръснарско ножче на две половинки и при първата среща е била давана само едната част.
След като плащащият получавал ключа за апартамента, давал и втората половинка. След което служителката вземала едно тиксо и започвало голямото лепене...
На премиерата бях поканил един братовчед, който имаше отношение към престъпния свят. В първата половина – каза искрено той, - всичко е истинско. След това обаче нещо става кофти.
По-добра рецензия за филма и не прочетох.
Хаим ми се извини, че е развалил сценария, после замина за Израел, а по-късно за Америка.
И все пак по-късно открих в Интернет, че филмът е събрал 60 000 зрители. Днес на 20 000 му викат рекорд.
Парите от куфарчето бързо свършиха, животът така ме завъртя, че и не мислех за писане. Но затова пък сюжетите за сценарии се редуваха един след друг. Корупцията се оказа тънка наука – за някои неща, които видях, сигурно ще стане дума по-нататък.
Отвреме навреме разказвам историята на филма, но повечето слушатели ме гледат с недоверие – не могат да си представят, че съм правил филми и съм ходил на фестивали.
Преди няколко дни буквално един познат ме изслуша с най-голямо внимание и попита накрая: “А тази красавица от общинската служба знаеш ли къде е сега?”
И представа си нямах.
“А поне кой е синът и не знаеш ли”? – попита отново колегата.
Това пък съвсем не знаех.
Оказа се, че синът го познават всички.
Казва се Иван Главчев, но е по-известен като Ванко 1.
Преди 2 години написах една съдебна история, която е близка до историята на прочутия рапър.
Сега тя ми се струва непълна...