„Учениците задължително да носят униформи!”

„Гласуването да стане задължително…”

Чета и слушам разни подобни идеи и сладка топлина обзема тялото ми.
Чувствам се подмладен – поне с 30 години.
Размишлявам върху това каква може да бъде причината и най-накрая я откривам – честото повтаряне на „задължително” ме връща в едно друго време, с което си мислех, че вече сме приключили.

Даже започва да ми липсва член 1 от Конституцията.

Да се върне! Задължително!

Във всичките добри намерения обаче има нещо, което вносителите на предложенията изпускат.

В повечето хора генетично е заложен стремежът към индивидуалност.

А българинът на всичкото отгоре е гений на ината.

Ако гласуването стане задължително, той напук ще гласува за Китайската комунистическа партия – ако някой се сети да регистрира подобно нещо.

А целта на задължителното гласуване – както всички знаем, е хората с имена, завършващи на – ов и –ев, да гласуват за кандидати с имена, завършващи по същия начин. Може би и така трябва да се запише в избирателния закон, за да няма после пак „ох” и „ах”.

Откакто въведоха задължителното слагане на коланите в колите, спрях да се препасвам. Ей, така – на инат. Кои са „ТЕ”, че ще ме учат как да карам! Мога ли да има таковам мамата!

Единственото нещо, което научих от казармата, бе, че не може всички хора да са униформени по един и същ начин.

В ротата ни имаше 5-6 стари кепета „пилотки” и няколко стари куртки с по-различен начин на закопчаване. При всяка смяна на набора се разиграваха цели войни кой да се докопа до различната униформа. В действие се пускаха връзки със старшината, черпене, подкупи.

Който получаваше стандартна униформа, започваше да я индивидуализира. Кепета и фуражки търпяха странни модификации, цял език с тайни послания бе начинът на слагането им на главите.

В цялата българска армия сигурно нямаше колан с колан да си приличат.

Войничетата събираха гайка след гайка, нарязваха ги с тайни знаци като овчарски тояги и така побеждаваха закона, който искаше всички да изглеждат по един начин.

Впрочем същото беше и в училище по времето на униформите.

Имаше куртки първо и второ качество, нов модел и стар модел, черни, тъмно сини и малко по-малко тъмно сини.

Белите ризи можеха да бъдат памучни, но се появиха и дедеронени.

А отдолу можеше да се сложи потник на дупки, което си беше писък на модата, можеше даже моряшка фланелка да облечеш, така че да прозира.

Черните вратовръзки бяха не знам си колко вида – най-тежкарски бяха кожените.

Задължиха ни да носим на гърдите си някакви емблеми, аз моята обаче си сложих на ръкава.

Макар и униформен, бях единствен.

Така че който смята, че ученическите униформи ще подравнят младите българи, дълбоко се лъже.

Впрочем едно време Мао Цзе Дун по логиката на българските педагози беше въвел задължителни и еднакви униформи в армията, а май и не само в армията  – без никакви отличителни знаци. Само че китайците започнаха да слагат в джобчетата си шарени химикалки, по чийто цвят и брой веднага можеше да се разчете кой е генерал и кой ефрейтор.

Има обаче и нещо друго. Навсякъде има една малко прослойка от населението, която копнее по униформите. Обикновено по кафявите. И ако й се даде власт, ще облече по един и същ начин цялото население. И ще го накара да мисли по един и същ начин – задължително.

Начинът на мислене на тази прослойка напоследък става заразителен. И в това е проблемът. А не в шарените коси на учениците.