Сега за Одрин по-сериозно – по желание на читатели.

Наистина бях в Одрин, но не провокиран от коментарите в последното предаване на Коритаров, а на нещо като екскурзия с приятели.

Всъщност Одрин е толкова близко – като километри, че едва ли си заслужава човек да се прави на пътешественик.

Пътешествие обаче имаше – но не на юг или изток, а пътешествие назад във времето.

В неделя на обед седнахме с един приятел за пием кафе на някакво мегданче, огледах се и …се пренесох във Филибето. В онзи Пловдив, за който бях чел в любимата си „Пловдивска хроника”от Никола Алваджиев.

В Пловдив отпреди век. А може би и от по-скоро, защото в съзнанието ми започнаха да проблясват и някакви картинки от детството.

Кафето е турско, има и чаша с вода, сервира го мустакат мъж.

Сервитьорките с късите полички ги има сигурно само в шантаните.

Срещу нас между храстите се очертават някакви куполи...Дали това не е изчезналият Куршум хан?…По-нататък е Безистенът…Кервансараите…

Всичко това го е имало и в Пловдив, но сме го разрушили.

Сега го откриваме в Одрин.

Може би така е изглеждала пловдивската Узун чаршия…

А къщичките по-навътре в уличките са същите мънички и шарени като в Хаджи Хасан махала, по които вървях като ученик – за училище „Раковски”.

И сладкарничките са същите – като онези от детството, с баклавички, саралийки, кадаиф и боза, разбира се.

Гостилничките обаче не ги помня. Родил съм се твърде късно – ХЕИ-то вече ме беше изпреварило.

Едва ли някой подозира какви поразии са сторили българските санитарни органи с изискванията си да има „рецептурник” и никой да не може да готви нищо друго, всяка ресторантска кухня да има по десетина мивки и по не знам си колко тоалетни.

А в Одрин са наредени гостилничка след гостилничка, от витрината се виждат тавите с манджите и тенджерите с шкембето.

Викаме си „еки ишкембе”. Предлагат ни айрян – бира не се сервира.

После „тава джигер” – прочутия рязан дроб по одрински.

Опитваме и яхния от нахут.

Собственикът носи усмихнат и люти чушлета, едно нарязано доматче – от заведението, като намалее хлябът, веднага добавя в панерчето нови комати.

Наоколо сноват стари и млади мъже, жени не се виждат. Сигурно перат и готвят по това време.

Тръгваме да огледаме чаршията. И виждаме нещо, което го имаше в детството – кога изчезна, не помня.

Бръснарниците.

Берберинът точи бръснача на каиша и нещо си говори с клиентите.

Лаф мухабетът се точи бавно – никой не бърза, никой се нервира.

На две крачки е фризьорският салон – не мога да разчета надписа: нещо като коафьорница. Явно в турския няма дума за фризьор – то кога ли по нашите земи жените са ходили да си правят прически. Най-много по една къна в къщи и някой да помогне за плитката…

Вечерта в ресторанта си поръчахме йени ракъ, оркестърът си беше с истински стари  инструменти….

Вече предчувствахме  удоволствието от следващия епизод от пътуването във времето, когато сервитьорът сипа ракията и поднасяйки ни салатата, каза тържествено:

 - Американска салата!

Магията свърши.

За секунди се пренесохме в днешния ден и в България.

Време беше да си тръгваме.