Не знам дали най-после избрахме какъв да бъде символът на родината ни.

Ако още не сме – предлагам това да бъде автобусната спирка, която се вижда от балкона ми.

Имам и по-добри изгледи – Родопите, пловдивските тепета, една гора…

Но нищо не ме подтиква така към размисъл и обобщения, както спирката.

Нарекъл съм си я спирка „България”.

Когато дойдох да живея тук, на нейно място си имаше поляна. Сутрин се чуваха хлопките на овцете, които пасяха.

Един ден дойдоха булдозерите и прекараха път.

Кварталът всъщност повтаряше историята на България – макар и с известно закъснение.

Точно под прозорците опънаха жици за тролейбусите, така че станахме свидетели и на масовата електрификация.

Поляната се превърна в обръщало за тролеите и направиха спирката. За едни това беше последна спирка, за нас – първа.

След това удължиха линията и спирката стана просто една от многото.

Първо имаше само табела с номерата на минаващия градски транспорт, след това сложиха и навес. До него изникна и будка, от която човек можеше да си купи вестник и даже да го прочете, докато чака.

Под навеса на спирката завариха няколко железа и се получи нещо като пейка. Неудобно, но здраво.

Дойде 10 ноември 1989 година.

Свободата на словото се почувства веднага. Изникнаха още две барачки за вестници, около тях сложиха и стойки – за да се събере цялата свободна преса.

Спирката обаче не се променяше, даже ставаше все по-грозна.

Преди десетина години я промениха основно. Тенекията смениха със стъкло.

На мястото на железните седалки сложиха пластмасови – оранжеви и ергономични.

Не стигаха за всички, но поне даваха някакъв цвят на сивия пейзаж.

Само след три дни някой строши първата седалка. За две седмици не остана нищо.

Гледах и разсъждавах. Каква е тази човешка злоба, която кара хората да унищожават  нещо, което е за общо ползване? Нещо, което е направено с техните пари. И с техните пари ще трябва да се поправи.

Годините минаваха, но никой не поправи седалките.

Докато чаках автобуса, продължавах да размишлявам.

Хората стояха прави и гледаха с омраза минаващите коли. И ако имаше възможност, щяха и тях да потрошат.

Може би седалките бяха унищожени в името на равенството. След като няма седалки за всички,  да няма за никой. И всички да стоят прави.

И от стъклата не остана нищо. Някои бяха потрошени, други вече са покрити с десетки слоеве афиши.

Когато се появи нова спирка, първи я нападат представителите на малкия бизнес. Техните листчета с обяви и рекламки привличат вниманието на чакащите – докато не се появят лепачите на големите афиши и облепят всичко.

Постепенно започнаха да намаляват хората, които пътуваха с автобус. Едни си купиха коли, други просто изчезнаха. Изчезнаха и тролеите.

Аз останах.

Докато чакам, се запознавам с променящата се мода в областта на чалгата. Отдавна я няма Сашка Васева, по-рядко се явява Глория, на по-новите не мога да запомня имената.

Афиш за театър и кино не съм виждал отдавна.

Най-динамична е картината по време на избори. Когато се прибирам, намирам спирката облепена отгоре до долу с един и същ портрет. На сутринта картината е съвсем различна. Бойни групи от политичета на тийнеджърска възраст са изпокъсали лика на конкурента и са сложили върху него своя любим кандидат.

До вечерта обаче всичко е основно обновено.

Изборите минават и спирката заприличва на парцалена топка. По-скоро – на парцалена кутийка.

От пет години има решение да се направят нови спирки – конкурсът спечели фирма, която е подставено лице на един друг човек, трети пък иска да поеме изпълнението. Не могат да се разберат кой колко да открадне и сега ще се съдят с общината.

На хората обаче нищо не им прави впечатление – свикнали са на всичко. Имам чувството, че вече не забелязват нито предизборните плакати, нито звездите на поп фолка, не четат и малките обяви. Все по-рядко си купуват и вестници.

Само когато вали, се сещат че има спирка.

Аз обаче си я гледам всеки ден и й се радвам.

Моята спирка „България”.