Грижата за малкия и среден бизнес винаги ми е приличала на циците на Албена Вулева – всички знаем, че ги има, но не сме ги виждали.

Е, видяхме ги. И видяхме какво се крие зад големите думи.

От 20 години слушам как властта се грижи за малкия и среден бизнес – поне от постановление 56. Помните ли го? То беше по-важно събитие за България от влизането ни  в Европейския съюз.

Съветският модел държавност, една идеология, подчинила успешно огромен човешки и природен ресурс, клекна пред Негово величество Дребния бизнес. Пред неподозираната човешка инициативност, която дреме във всеки у нас. Уж дребна и меркантилна, но способна да промени света. Когато се обедини и й се създадат условия за развитие.

Та преди 20 години по-прагматично мислещите сили в партийната върхушка решиха да отворят една малка вратичка в желязната държавно-планова система.

Други членове на Политбюро са се опитвали да застанат с гърди пред амбразурата, знаещи, азбучното правило, че частната инициатива ще започне бързо да поражда капитализъм.

Когато паднаха идеологическите бариери и се отпуши духът на народното предприемачество през 1989 година, всички мислехме, че вече никой не може да ни спре.

Само че какво направихме – упорито си избирахме начело на държавата хора, които никога не са били предприемачи. Хора, които никога не са полагали труд –все повече и повече, докато започнат да осигуряват не само собствената си прехрана, но и прехраната на други хора. В буквалния смисъл на думата.

Тези хора никога не са събирали документи за лицензиране, не са преживявали проверки и ревизии, не са воювали с безумни закони и разпоредби.

Ако грижата за малкия и среден бизнес е голяма като циците на Албена Вулева, грижата на държавния чиновник за себе си е голяма колкото циците на Преслава и Десислава взети заедно. И то преди намалението.

Изразът „грижа за дребния и средния бизнес” даже беше забравен известно време – нали тази година нямаше никакви избори и съответно предизборна празна риторика, но слава богу, че американските избори приближават, та чух познатите позабравени думи от Барак Обама. Той също обеща да се грижи.

Дали обаче американските президенти също лъжат?

Малко след речта на Обама чух интересни думи от Николай Василев. Дали започва подготовката за нашите избори или човекът беше слушал речта на американския кандидат и се беше подсетил?

Та Ники Василев си призна, че българската държава продължава да тормози бизнеса с лицензи, регистрации, уведомления – тези убийствени механизми не само не намаляват, но се и увеличават. Или придобиват нови форми.

Точно преди 10 години попитах тогавашния министър-председател Иван Костов може ли да се каже, че България е „държава на лицензите?”

„Да –призна си той.- Но ще се преборим с тази вредна политика” .

Ники Василев всъщност призна, че не властта се е преборила с вредната политика, а тъкмо обратното.

И още нещо каза нашият млад министър – уж дребно, но за мен впечатляващо. Че ще се премахне категоризирането на заведенията.

Дребна наглед работа, но само този, който не е бил в този бизнес, не знае какво безумие продължава 15 години.

Всеки, който отвори кафене – примерно, кандидатства за категоризация. Събира – в началото бяха 26 документа, от които 24 са безумно излишни, плаща такси, приема и черпи комисии, за да му продаде държавата една табелка с изографисана една звезда.

Обяснението е, че като мине чуждестранен турист пред махалата веднъж на сто години и види кафенето с едната звезда, ще разбере, че вътре няма автомат за чистене на обувки и огледало в цял ръст. И ако иска да се огледа отгоре до долу, ще трябва да потърси кафене с повече звезди.

Познавам хора, които заради това, че по време на ремонт са свалили табелката със звездата, получиха глоби, които съсипаха бизнеса им и им провалиха живота.

И по-лошото – дребните предприемачи се убедиха , че държавата е техен враг. И че вместо да я уважават, трябва да я лъжат. За да си го върнат.

Едва ли някой подозира колко хиляди българи в момента си го връщат?

По това и други чиновнически безумия съм изписал кофи с мастило. Ефект –никакъв. Лобирал съм пред действащи и изгряващи политици – те ме гледаха с невиждащи очи.

Беше им през онази работа – казано най-ясно.

Армията чиновници, която продължава да проверява, замерва, издава разрешения, глобява, сега най-новото е „прави мониторинг” продължава да расте.

Тази армия има невероятното чувство да се самовъзпроизвежда.

Лошото е, че българинът обожествява КОНТРОЛА. Той лелее за по-строги закони, за по-строги проверяващи и по-високи глоби. Без да съзнава, че така се самоубива.

Сега Ники Василев се пробва да направи – или поне да каже една истина.

Струва ми се, че е твърде дребен да направи нещо – едно джудже пред една планина.