Когато трябва да си кажем, ние мълчим. И мълчим, защото онези, които искат да го сторим, всъщност искат ние да изговорим тяхното казване. Тук наистина ще стане дума за психиатър и за говорител. Понеже говорители на психиатрите обикновено са техните пациенти. По съвместителство тези две мои възлюбени чеда са учени богослови. Не в смисъла на словото божие, а в смисъла на боговете на словото. Те са сиамски близнаци, чиято атрофия не е в божественото, а в словесното.Твърде дълго са на сцената, обаче изначално са сбъркали театъра.

Когато преди време, а по-точно в безвремието между СДС и ДСБ, те биваха канени тук и там, незнайно защо тогавашното им днешно говорене бе възприемано като екзотика в жанра.Те именно, а не визираният от тях Иван Костов, бяха хората, които сатанизираха СДС, а думата “седесар” обявиха за мръсна дума.

Те рекоха, че задаващата се нова структура няма нужда от водачи и трибуни и че тези последните ще трябва да идат в музея. Както и стана. Само че, странно, заедно с тях към музея тутакси се отправи и построената по техен тертип партия ДСБ. В еуфорията, обзела всички ни, Иван Костов не се вгледа в принадлежността на лицата, които му подаваха листчетата с натъкмените ръководства. А всички те бяха почитатели на витиеватото говорене на д-р Михайлов и Явор Дачков.

Нещата можеха да си дойдат на мястото още в началото, достатъчно бе само да се взрем в споменатото говорене. Макар Дачков да облагородяваше тезите си с класическа музика, той винаги успяваше да вземе страна. Проблемът бе, че не се знаеше коя е страната. Д-р Михайлов, вземайки ни за деца, или за пациенти, което е все едно, пространно и на пресекулки медитираше за наша сметка и, пак странно, в качеството си на медиум всеки път спираше при появата на призрака.

Беше много приятно да се наблюдава как прислужници като д-р Паница, обсебени от месиянската фразеология на двамината, щъкаха около сцената и възприемаха умни физиономии. Не беше необходимо да ги разбираш, необходимо бе да ги слушаш. Магията не е в магьосника, а в обекта му. Е, ние ги слушахме, защото ги слушаше г-н Костов. Както сполучливо рече в очите на Дачков пловдивският лидер Спас Гърневски, той, Дачков, е възприел поведението на въшка, която излиза наяве и се пука от изпитата синя кръв.

Но Дачков, който владее себеманипулацията, няма таланта да манипулира другите. Този талант притежава д-р Михайлов. Те направиха и невъзможното, за да тръгне ДСБ към дъното. Не казвам, че те са виновни. Но те са част от една прослойка в ДСБ, която обърна пирамидата. Наумили са си, че не електоратът избира тях, а те избират електората. Както при повечето интелектуалци, фразеологията им е дълбоко левичарска. Отблъскващото не е, че се оттласкват от самите себе си, а че се обръщат против самите себе си.

С какво ги притеснява Костов? Най-вече с факта, че е интелект без лява алтернатива. Те самите са част от грешката на Костов, принадлежат към опита му за алтернативно мислене, а в известен смисъл са продукт на неговата личностна манипулация.

Те са жертви на човека,когото принасят в жертва. Никой не може да си мисли, че е близък до Костов. Ценностното в този човек е умението му да обезценява. Рано или късно маските около него падат. Не Костов е сатаната, а онези, които го сатанизират. И тези двамата са от тях. Нищо, че единият се задоволява с ролята на шепот от отвъдното.

Сега докторът благосклонно мълчи, внушава ни, че прави услуга на лидера. Не-говоренето на доктора е добро решение, понеже от говоренето му полазват тръпки. Всъщност той не е лекарят, той е самата диагноза. Харесвам го именно заради това. Ум, който ражда чудовища, един полуусмихнат чичка, произвел торба с покупки.

ДСБ се понесе към дъното в мига,в който интелектуални полуфабрикати или, ако си послужим с техните думи, олигарсите на интелектуализма, осъмнаха като политици. Знае се обаче, че днешното качество не бива да е проекция на  вчерашното количество. Е, в търсене на днешно количество бе погубено наличното.Тъй.

Ако докажеш чуждата погрешимост, ти потвърждаваш собствената си непогрешимост. И за това не е необходимо да си прав, достатъчно е да си малко сбъркан. Странното е, че  никой от близкото обкръжение на Костов до този миг не се е произнесъл по казуса “Дачков”. Крив ли е, прав ли е, криво ли седи, право ли съди, - всички се държат като пациенти на човека зад него.

Злобата в дачковото писане е злоба на психоговоренето. Нещата  са обърнати, публиката се разотива, а цилиндърът на фокусника е обръч от фирми.

Дачков успешно осребри престоя си около Костов, а сега и извън Костов. Но без Костов той не може. По един или друг начин лидерът на ДСБ държи и приятелите си, и враговете си изправени, внушава им себе си, с малко алхимия ги връща към обичайното им агрегатно състояние.Те не са личности от себе си, те са себе си от една друга личност. За това и го мразят, винаги са го мразили.Той е определял тяхната орбита, както и същностната им потребителска кошница. На Дачков всичко му прощават. Заради главното – агресията срещу Костов.

В интервю младият Даниел Митов между другото казва, че “идентификацията на ДСБ чрез Иван Костов не е изчерпана”. Може да се каже обаче, че идентификацията на сегашната парламентарна група чрез Иван Костов е напълно изчерпана. Там трябва да се случат доста неща. Свежа кръв. Равни права. Ясни критерии. Търпимост. Прозрачност. Диалог. Достъпност. Повече вяра в повече хора. Личностен ангажимент, не заключеници на секта.

Когато с нас бяха мнозина, бяхме партия, когато с нас са малцина, определят ни като секта. Не сме секта, но не сме и партия.Ние сме онова, което ни се привижда. Нещото,което Дачков мрази. Което го вади от равновесие. Смисълът на вестника и на предаването му. Отвратителното е, че в известен смисъл сме електоратът на неговия ментор. Също и на прислужниците му. Подлежим на санкция, също и на терапия. Поради което един доктор сомнамбулира в безопасните си сънища.

Унизена е инфраструктурата ни на човешки същества. Употребяват нашата пристрастеност. Разпореждат се с другостта ни, подменяйки я с еднаквост. Те са мостът, ние сме клошарите. Не сте идентични, казват, ние сме вашата самоличност, давате ни себе си и получавате нас в замяна. Мисля: тези двамата са близалките на един, когото вече не мразят. Може би са неговото смислово построение или нещото на нищото.Човекът е съсъд на бурята, която разиграва.

Всичко това си има фон.  ”Нашият” вестник “Седем” води битка от типа “глуха защита” с гласовете от вече отвъдния вестник.Извън въпроса нуждае ли се лидерът от защита,  във вестника ни се казват истини, но те някак си не звучат. Безплътни са. Имагинерни са. Има подател, има и адресат, липсват субектите на говоренето. Визират се някакви зли,  следизборно пременени, индикативни хора от парламентарната група, до този момент  обаче те остават неназовани. Витае страхът от конспирации. Единството е подменено с  премълчаване. Както му е редът, онези, които непремерено се кълняха в името на лидера, сега внимателно го заобикалят. Всъщност,не го споменават. Тъжно е,но тези хора,които се оставиха да бъдат поливани и избуявани в сянката на Костов, те се оказаха непригодни за истината.

Когато на Калин Янакиев се налага да защити лидера,той го прави неубедително, защото я няма вътрешната убеденост, че това е нужно. Реалната защитеност на Иван Костов е самото му присъствие на политическата сцена. И ДСБ няма как да бъде отделена от него, поради нарушаване на целостта, на един завършен, макар и несъвършен,образ.

Да мислиш тези две реалности извън тях самите и едната извън другата, това би се вписало само в пардонната философия на някой от вазовите чичовци.

В заключение: ключ е ключова дума, не по подразбиране, а поради смисъла, който влагаме в нея. Ако се отключим, няма да е ново начало, но може да е нов край, което не е същото.