В понеделник  се опитах да напиша няколко думи за Солженицин – по-точно за срещите си с неговите книги.

Разни хора написаха по нещо след това, разгоря се малък спор – политически, разбира се.

Същият ден ми се обади по телефона една рускиня, която от години живее в България.

Не я познавам, а и самата тя искаше да остане анонимна.

Не искаше да спори, просто се опита да каже по най-деликатния начин някои неща, които я вълнуваха.

Казаното по телефона запомних почти механично, казах учтиво, че съм съгласен, но през следващите дни думите на рускинята продължаваха да изплуват в съзнанието ми и да ме карат да размишлявам.

И така – първо тя ми каза, че ако за нас е починал Александър Солженицин, те са се разделили с Александър Исаич. Човекът, който е част от Русия.

Изглежда жената искаше да ми каже, че Солженицин е само на Русия и на никой друг. Може коментарите за него от чужди хора да й изглеждаха най-малкото странни.

И си спомних за един познат руснак, който се учудваше на нашето прехласване по Булгаков на времето. „Та вие нищо не разбирате!” – убеждаваше ни той.

И още нещо странно каза рускинята. Опитвам се да го предам по памет:

„Питат ме как се чувствам в България. Как мога да се чувствам – отговарям аз, след като не съм от вашето семейство, вашата къща и вашата махала.”

Изглежда жената искаше да ни каже за различния хоризонт на двете нации.

Може би нашата къса визия за света обяснява защо никъде по света няма читава българска общност.

Докато руснаците гледат отвъд Сибир. Вероятно до Курилските острови.

Сигурно е елементарно да тълкуваме тези думи единствено геополитически. Изглежда става дума за нещо като национален дух.

Разказваше ми един приятел за гроба на Шукшин. На кръста някой бил сложил листче с надпис „Само ти разбираше руската душа”.

На чий гроб можем да напишем „Само ти познаваше българската душа”?

А какво знаем ние самите за душите си, за да искаме някой друг да ги познава.

От всичко това стигам до мисълта, че Солженицин е писал единствено от любов към  Русия. И точно любовта в него го е карала да стигне до истината. А враговете му се опитваха да си обяснят неговото „клеветническо” поведение с реакция на лични обиди.

Най-възвишената любов към родината изглежда е тази – да се пребориш със силните на деня, с лъжите на удобните историци и с инстинкта за самосъхранение, да презреш живота си и този на твоето семейство, и да напишеш книга, която освен всичко друго е и паметник на хилядите и милиони руснаци, станали жертва на други руснаци.

За да знаят поколенията какво наистина е станало в Русия.

Някой беше написал, че хора като Солженицин са проклятие за една държава.

Има и добри проклятия – от които властниците се страхуват.

Гонен и преследван в родината си, Солженицин получи международно признание. Получи най-високото литературно отличие – Нобеловата награда.

И днес са живи обвиненията, че това всъщност  е било политическа награда. Просто са го използвали за маша срещу комунистическата система. А той е бил посредствен писател.И т.н.

Не ми се спори с тази теза. Но си задавам въпроса – защо няма българин –нобелист? Другите балкански съседи имат – ние нямаме.

Дали защото и нашите писатели предпочитат да живеят удобно в своето семейство, своята къща и своята махала – без по- далечна визия за света?

Или защото нямаме писатели –проклятие?

Спомням си, че по едно време се говореше, че Антон Дончев е достоен да получи Нобелова награда. Не знам какво пише днес Дончев, но срещам името му все някъде близо около президента. И в хвърковатите писателски чети, които гледат за изкрънкат по някой лев за лошо продаваеми книги.

Имаше време, когато за нобелист се спрягаше Радичков. Светла му памет на човека, но в годините, когато Солженицин страдаше и беше преследван, нашият жив класик ходеше на лов с Тодор Живков.

Не беше далеч от първия ни партиен и държавен ръководител и Левчев – друго българско име с международна известност.

Кой от българските писатели мина през страданието – ако трябва да използваме друга руска теза за величието на духа?

Ако е имало страдалци, днешното поколение с нищо не е показало, че пази паметта за тях.

Единствен може би Алеко щеше да мине през страданието, но съдбата го пощади, като му даде мигновена смърт…

Нещо много объркани станаха мислите ми. Да не забравя да спомена накрая, че много добре знам как в последните си години Солженицин протегна ръка на Путин.

Може би защото Русия най-после имаше нещо като самодържец.

Дефект на възрастта или на руския характер?

Впрочем, да сте чували, че скоро можем да се похвалим с нобелист?

И как се казва той?