Ура, Солженицин вече го няма...
На снимките от Бузлуджа можеше да се видят фланелки и знамена с образите на Ленин и Сталин.
Помислих си още в този момент дали младите социалисти са чели „Архипелагът Гулаг”?
В този момент Солженицин вероятно е умирал. Не знаех.
Ако беше видял тези снимки, какво би направил? Дали не би се опитал да събере сетни сили?
Когато през 1989 година успях да се сдобия с прокълнатата творба, многократно си задавах един единствен въпрос – дали ако тази книга бе видяла бял свят в страните, където бе забранена, щеше да се ускори разпадането на системата, създадена от Ленин и Сталин? Такива книги би трябвало да променят историята.
С „Архипелагът Гулаг” не може да се спори с рационални аргументи – такава е силата на този документ. Може да се спори само с аргументите на силата.
Помня, че обвиняваха Солженицин в предателство. Вместо да спорят с фактите.
Българските писатели, с изключение на четирима, заклеймиха предателя – без да знаят за какво става дума.
Някои хора смятаха, че така – с едно просто вдигане на ръка, ще унищожат един човек и едно дело. Солженицин за тях беше демон, който трябваше да бъде прогонен от правата вяра.
И днес ние със същата лекота заклеймяваме хора на словото и идеи – без да ги познаваме. Искаме да ги няма. Ако можем да им вземем българското гражданство – и проблемът да се реши.
Солженицин си отиде.
Сталинисткото мислене, уви, го надживява.
Преди 40 години някакъв благодарен приятел на баща ми искаше да ни направи най-скъпия подарък. Пренесе тайно и рисковано от Югославия двата тома на „Раковия корпус” – „Odjel za rak”. Само аз поназнайвах този език, четях бавно, с речник в ръка, и след това разказвах тайно прочетеното.
Героят на романа побеждава рака. Тогава си помислих, че Господ или съдбата са пожелали тази победа. Защото е трябвало да се разкаже още нещо.
„Архипелагът Гулаг” още не е бил написан.
Когато най-после романът излезе в „Новий мир”, видях списанието на две много странни места.
На бюрото на председателя на тогавашния Комитет за телевизия и радио - човек, който минаваше за партиен номенклатурчик. И на бюрото на един завеждаш отдел в Окръжния комитет на БКП на Пловдив.
Беше ми много интересно как тези хора възприемат написаното? Дали обсъждат помежду си книгата или просто мълчат? Вярват ли и или не?
Всеки има право на свой отговор.
В едно обаче съм сигурен – че усмихнатите младежи от Бузлуджа не са отваряли книгите на Солженицин. И сигурно биха искали него да го няма.
Впрочем него вече го няма. Засега физически.