Факти, Анализи, Коментари
   7 Февруари 2023
 Коментари    Дискусия   
За нас  •  Контакти  •  Реклама   
С П Р А В О Ч Н И К
Кой цар е по гол: на чалгата или на “театъра”
17 Януари 2013

Няма как да ми бъде вменена любов към чалгата и дори няма да обяснявам защо. Но бях длъжен да започна коментара си с това, защото знам, че въпреки всичко ще се намерят желаещи да разчетат тъкмо такава пристрастност в коментара ми по повод изригналото възмущение от европейската субсидия за най-големия производител на чалга в България, известен като Митко Пайнера ( когото, също така, не познавам лично).

Наскоро вбесих едни туземни русофили със сатирични забележки по отношение на френския путинофил Жерар Депардийо, обявил Русия за „велика демокрация” заради едни пари, които му поискаха под формата на данъци във Франция. Най-краткият коментар по случая с решението на Депардийо да стане руски гражданин напук на родината си е, че и велик драматичен актьор да си бил, пак можеш да станеш жалък комедиант пред целия свят. Стига наистина да го желаеш горещо.

Ето че и у нас известни творци се борят за правото да се изложат шумно при това в традиционната българска дисциплина „завист”, в която май нямаме равни. Може би ще изненадам някои, но точно това впечатление оставя заклеймяването на въпросния Пайнер, който кандидатствал по европейски проект за финансиране и взел, че го спечелил. Ето прочита на факта, от страна на режисьора Александър Морфов:

„Това е политика – на Европа не й е необходимо у нас да има нов театър или концертна зала, на нея й трябва прост народ, който да й изпълнява поръчките!… Така ни искат, от там да сме – да сме овце! Но и ние, българите, сме това. Ние сами се направихме такива. Нашата собствена държава се подиграва със собствената си култура вече 20 години, защо тогава се учудваме, че и Европа го прави.” ( агенция КРОС)

Това изявление е интересно по няколко причини.

То вменява на Европа ( разбирай Запада) преднамереност в някакви враждебни действия срещу българската култура, в която мутрите и тяхната чалга бяха наложени не от европейските фондове, а от грабителите на прехода, чиито корени са в онази част от континента, в която Александър Морфов многократно триумфира със свои постановки- дали и колко печели от това, измерено в рубли, нямам представа и не ме интересува, защото претендирам да не съм сред завистливите. Но обобщението му, че от Европа искали да ни унищожат културата възкресява най-мракобесните аргументи на другарите и другарките срещу присъединяването ни към ЕС, обясняване от тях като западен заговор срещу нашата уникалност, която те искали да затрият ( заради някакъв неясен кеф на тези злодеи).

Смея също така да възразя плахо, че чалгата е само един от проблемите в българската култура, когато става дума за нещо като пеене. Защото лигавенето на Йосиф Козбон на българска сцена с особено голяма честота и пълнота на ЕнДеКа, маршируването в чест лично на Путин на придворната му група Любе, включително на предизборни концерти на БеСеПе, както и изобщо целият засилен трафик на тази съветско-руска халтура, неимоверно увеличен в България с изгряването на путинизма в Русия от края на миналото хилядолетие, е не по-малко вредно облъчване с простотия- при това откровено вносна, за разлика от чалгата, която поне претендира да е „фолк” ( макар всички да знаем какъв балкански микс е всъщност).

Но не всичко това е причината, поради която спрях да посещавам постановки на Александър Морфов. С риск да бъда обявен за „прост” , тъй като иначе чета и слушам възторжени отзиви за творчеството му и явно разбиранията ми се сблъскват с тях, твърдя, че тъкмо изпростяването, за да не кажа опростачването, демонстрирано от неговата режисура на сцената на Народния театър, ме отблъсна трайно със своята еклектика от близалки за публиката.

Ето за каква постановка става дума.

Съпругата ми, която е оперна певица, се яви на обявен от него и по негова лична покана на кастинг за роля в постановката му „Декамерон”- дори ми беше странно, че се е сетил за нея, защото по онова време, много млада и начинаеща, беше по-известна с това, че изпя двата химна акапелно на концерта на площада в София в чест на посещението на Бил Клинтън на 22 ноември 1999 г. ( дали пък точно това не е била причината да бъде поканена-щом е пяла американския химн наскоро, дай да я унижим?). Щяло да има роля за оперна певица.

На „прослушването” обаче се оказало, че става дума не за слушане, а за гледане и опипване.От оперната певица се изисквало да вие фалшиво, докато под роклята интензивно и продължително героят на Бокачо й прави „нещо”. Какво? На възрастни няма да обяснявам, а на невръстните пък още по-малко.

„Пуснали” на съпругата ми дубльор на титуляра, за да я подготвел за истинското опипване, което й предстои, ако получи ролята. Когато съпругата ми се дръпнала, Морфов й подхвърлил, че това е нищо като обарване. „Чакай да видиш като дойде Чочо (Попйорданов)”, заканил се той и й се присмял, че трябва да може без проблем да се съблече гола, когато й кажат, щом иска да бъде актриса- например в “Кармен”. Но съпругата ми не пожела да бъде такава „актриса”.

За разлика от нея отидох да видя готовия продукт на този начин на мислене при интерпретацията на италианската класика в Народния ни театър. Голата истина е, че беше откровено пошло- но не само заради самоцелните голотии. За да угодят на мобилния оператор, спонсор на постановката, актьорите, начело със Стефан Данаилов, се разхождаха с мобилни телефони, които непрекъснато звъняха между репликите на средновековните герои, разсмивайки публиката по този повод с циркаджийски подмятания без никаква връзка с “Декамерон” .

Колкото до „оперната роля”: да, тя наистина беше централно събитие. Изправената на сцената оперна певица виеше минути наред, докато въпросният Чочо пребиваваше под кринолините й, невидим за публиката какво точно й прави, оставяйки зрителите да се досетят защо тя имитира оргазъм- а най-добре, ако си е изиграл отлично ролята, направо да накара всички да вникнат толкова дълбоко във внушението, че да не остане съмнение в автентичността на женския вой. Изкуство, което те прави съпричастен до подмокряне, нали!

Може да звучи като някакво заяждане, но съобщавам фактите такива, каквито бяха. А дали още са такива ( в други подобни постижения на високия художествен вкус на възмутения от чалгата културен елит), не ми е интересно.

Интересно ми е друго ( понеже и в самата Софийска опера, макар и доста по-плахо) това разбиране за „изкуство” все повече си пробива път (имитирайки първосигнално най-пошлите европейски тенденции): кой върху кого влияе тук- чалгата на операта или обратното?

Ако говорим за лошото влияние на Европа, каквото може наистина да се отчете, плъзгането към пошлото с цел да се привлича публика и да се пълнят касите наистина е „европейско явление”. По френския специализиран канал за музика „Медзо” показват такива неща, че вече не може да се остави дистанционното в ръцете на децата. Сцена, подобна на измислената от Морфов, може да бъде видяна например в постановка на „Кармен”, където, насред знаменитата си ария тя първо упорито притиска лицето на падналия на колене за целта дон Хосе до детеродните си органи (нашият режисьор не е оригинален в „хрумката”!), после остава с все по-малко дрехи до почти пълна голота на фона на постоянно съблечения по „прашки” дамски балет.

На онези, които ще се присмеят на моя „консерватизъм”, предлагам все пак да се замислят дали предизвикателно облечените чалгаджийки или дибидюс голите актриси и актьори в българските театри, с чиято препълненост напоследък толкова се гордее културният ни министър Вежди Рашидов, са по-големият проблем за естетите, погнусени от чалгата. Защото този спор се води на полето на морала, нали така! Или някой твърди, че говорим за „изкуство” в спекулирането с човешкия нагон като размножителния инстинкт, който би трябвало да задействаме в интимно общуване, а не на показ пред публиката, както и за нагона на деспотичните шефове, готови да правят пари от него за сметка на достойнството на своите подчинени.

Злоупотребата със зависимостта на артиста, принуден от началника да се унижава заради хляба си, е напълно в крак с времето, в което новобогаташи или държавни величия изнудват подчинените си, готови на всичко, за да не си загубят работата.

Това се случва и другаде по света, но не пречи да го „забележим”, когато и в България ни пробутват робовладелско отношение под формата на „авангардизъм” в бизнеса, в администрацията или в изкуството. Защото си е вид изнасилване на зависими хора заради пари. Пък били те и непрежалими еврофондове, предизвикали завист сред онези, които не са ги получили за нови свои подвизи в името на уж високото изкуство, но всъщност за принизяване на класиката до вкуса на жадната за зрелища тълпа.

Блог на Иво Инджев


последни в Коментари:

ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ
ДОБАВИ МНЕНИЕ

муспи
18 Jan, 2013 | 03:13

А турските сериали са допуснати от най Горе, от Бога, за да не трепнат българските сърца от състрадание когато почне избиването на турция, защото това избиване ще се направи заради българите. Но, много кротки баби, нашите майки - ще въздишаме, - гледат с наслада тези сериали. Гледат ги защото това е предлагането, така както се турцилизира огромно част от народа, за което и се правят тези сериали. Всеки човек може да стане турчин циганин и евреин, - но нечовек не може да стане човек.


  Т Е М А  Н А  Д Е Н Я
  А К Ц Е Н Т И
Партньори:
© Copyright 2002-2023 Всички права запазени. При използване на информация от сайта позоваването с активен линк е задължително.