Бившият министър-председателпред Филип Димитров заяви пред в. „Труд“ :“ Забелязвате ли, че за пръв път от осемнадесет години (след оставката на Димитър Луджев – министър на отбраната в кабинета на Филип Димитров, през май 1992 г. е принуден да подаде оставка след дълги препирни с министър-председателя) политически лидер изисква оставката на важни фигури в партията си, защото репутацията им е накърнена? Сравнете това с тепегьозлука на предишни правителства.”

Ако не за пръв път изобщо, то за пръв път от доста време не съм съгласен с един от най-интелигентните български политици. Правя изричната уговорка, че ценя качествата на Филип Димитров, когото през годините медиите ругаеха (включително) за това, че бил …прекален интелектуалец. Най-малкото му симпатизирам заради незаслуженото му обругаване.

Да започна от там, че г-н Димитров не е прав фактологически. Медиите в България са успявали да повлияят на политиката много повече през деветдесете години на миналия век, отколкото сега. След оставката на Луджев, която дойде след моето решение като директор на БТА да публикувам истината за негов скандал с премиера Филип Димитров, имаше и други подобни случаи. Един от най-известните беше с вътрешния министър Начев от кабинета Виденов, „заловен“ да се весели сред манекенки след като негови подчинени се бяха изпозастреляли по време на акция.Но БНТ постигна това не „благодарение“ на чувствителността на премиера Виденов към медийната критика, а въпреки неговия тежък инат. Просто по онова време общественото мнение още не беше упоено, приспано и смачкано, а правотелството се чувстваше принудено да се съобразява с това.

Нищо подобно няма днес. Премиерът Борисов се съобразява не с медийните критики ( каквито към него практически няма в медиите с национално влияние), а със собственаата си представа за вождизъм. Силният вожд маха и слага когото и когато си иска. Ако му е приятел, като Божидар Димитров, лавината от медийни критики към министъра за неговите невъздържани обиди към „шибания народ“няма никакво значение. Както нямаха значение подигравките към Румяна Желева, преди да станат междунардни. Ден преди най-сетне ( в последната „секунда“) да оттегли катастрофалната номинация на Желева за еврокомисар ( за която носеше 100 процента отговорнст), Борисов получи комична „подкрепа“ от страна на Цецка Цачева. Тя заяви в качеството си на председател на парламента, че Желева никога няма да бъде оттеглена защото била…представителна за България. Доста медии се превиваха от смях, но Борисов не се огъна- Цачева си остана на поста за забава на зевзеците.

Но и международните медийни критики не винаги впечатляват настоящия министър-предеседател: примери , колкото щете. Да не би наложилият се като част от българската публичност немски журналист Юрген Ронт да е постигнал нещо с упоритите си призиви Борисов да се произнесе за варненската групировка ТИМ, която по твърдения на разследващия ( бългапрските!) далавери немски журналист командва половин България?

Бих искал да греша, но днешните български медии са изпаднали до състоянието на безгласен придадък към силните на деня, който става гласовит придатък предимно като рупор на разни официални кампании ( „Бойко побеждава гръцките фермери“ или „Бойко не дава да се вдига цената на нещо“ и т.н.). Критиката им е не само внимателно дозирана, но и дирижирана. Същият „Труд“ се присети изведнъж да „разкрие“ колко много са мразени лекарите( от шейсет и повече процента) от пациентите точно сега, когато се задават лекарски протести, очертаващи се като първото сериозно социално главоболие за властта.

А най-изумителното е, че точно Филип Димитров, вероятно най- демонизираният от българските медии български политик ( не ми казвайте, че това е бил покойният Луканов- той си имаше запазени медийни територи за похвали ) дава такава неочаквана индулгенция на изпадналите в жалко състоянвие български медии. Не казвам, че го прави съзнателно, но и не мога да се съглася с това.

Иво Инджев