Сексуалната злоупотреба с едно 13-годишно момиче очевидно е тежко престъпление.

И това, че някой е артистичен гений, още никога не е представлявало смекчаващо вината обстоятелство.

След като всичко това е казано – и виждайки вълната от лудост, която в момента разпалва духовете, ние би трябвало да си припомним следното:

1. Актът на „illegal sexual intercourse“ – на френски, съблазняване на малолетна – в който Полански се призна за виновен преди тридесет и две години, въпреки всичко не е онова смъртно престъпление, дори престъпление срещу човечеството, което разгласяват от дни насам отмъстителите, преследващи го по петите. Да, това е престъпление. Но в скалата на престъпленията има степени. А освен това е обида срещу здравия разум, атака срещу разума изобщо, отворена вратичка за всевъзможни обърквания, да се смесва всичко и всички, да се опитваме да накараме хората да повярват, че едно изнасилване е престъпление от същата степен като например онова, на което стана жертва съпругата му Шарон Тейт, изкормена няколко години по-рано, в осмия месец на бременността си – с други думи (защото това е нещото, за което става дума тук), да видим Полански да се присъединява към Чарлз Менсън в затвора, където от началото на 2010 този последният ще има право да настоява за помилване.

2. Тази афера е още по-безсмислена, защото главната тъжителка е избрала да прости, да затвори страницата и, ако е възможно, да забрави. Оставете ме на мира, моли се тя всеки път, когато Спектакълът на справедливостта, или просто Спектакълът, започне да осветява с прожекторите си тази част от нейното минало. Оставете ме на мира и, докато става дума за това, забравете този човек, за когото аз, неговата жертва, смятам, че е заплатил достатъчно. Но не. Защитниците на правата на жертвата са тук, знаейки по-добре от самата жертва какво иска и какво чувства тя. Ние си имаме работа с хора, които по-скоро ще прекрачат през телата на жертвите, отколкото да изоставят плячката си и да се откажат от деликатното удоволствие на наказанието. Това е срамота!

3. Когато жертвата оттегли обвинението си, не е ли работа на обществото, тоест на съдията, да продължи разследването на случая? Да, без съмнение. От стриктно юридическа гледна точка, това е право на обществото. Но това няма да бъде нито първият, нито последен случай, в който стриктно юридическата перспектива изпуска от поглед потребността от състрадание, както и потребността от интелигентност. И по същия начин, по който аз никога не съм се притеснявал да посочвам в законите на тази Америка, която обичам, такси или наказания, изкривяващи чистата демократическа идея, така и тук няма причина да не го кажа: да се арестува днес един човек, за когото е било решено още преди дълго време, след 42 дни в затвора, че той не е педофил, да бъде той преследван като терорист и екстрадиран като бивш нацист е може би нещо правилно според закона, но не и според справедливостта.

4. И дали е вярно, както чуваме навсякъде, че известността дава закрила на господин Полански? Не, разбира се, че не. Аз съм прекарал живота си в опити да изтръгвам от забрава дребни животи, безименни и безлични жертви – и възгледите ми биха били точно същите, ако господин Полански не беше господин Полански. Освен … Освен че тогава нямаше да ми се налага да ги поддържам. Неговото досие щеше да бъде погребано още преди години. И нямаше да има градски съвет, намиращ се пред избори (защото в Калифорния градските съвети се избират, също както съдиите и шерифите), който да нареди този раздухван от медиите арест. Известността не защищава господин Полански; напротив, тя само му прави лоша услуга. Не само че Роман Полански не се крие зад името си – всъщност името му привлича вниманието към него. И ако в този случай има някакви двойни стандарти, то те се състоят в това, че от Полански се прави не просто обикновен обвиняем, а символ, а от евентуалното му явяване пред съда – един политико-медиен „голям базар“, а не просто безпристрастен процес.

5. Същността на всичко това се състои в привкуса на народна справедливост, който се носи около цялата афера и превръща коментаторите, блогърите, гражданите, в също толкова много съдии, всички те заклети пред огромния трибунал на Мнението – някои преценяващи престъплението, други – наказанието. Ние дори имахме един особено Добродетелен, очевидно експерт по химическа кастрация, който предложи за този нов Дютру[1] (sic!) окончателната процедура … Странен бяс у хора, които не намират нищо лошо в поведението на един наистина разполагащ с власт мъж, който действа като нападател на деца пред очите ни (ах, ескападите на господин Берлускони), но които стават толкова непреклонни когато става дума за една уж мощна личност като Полански, който няма друго оръжие освен таланта си … Странни моралисти, извличащи злостно удоволствие от все новото и ново изброяване на подробностите от тази мизерна афера, за да хвърлят след това първия камък …

Това линчуване е едно много по-сериозно изкривяване на обществения ред, отколкото би било оставянето на Полански на свобода.

Упоритостта на трикотажниците[2] и тяхното желание да видят главата на един артист, набучена на кол, представлява самата същност на неморалността.

Изберете едно от двете, господа съдници. Или Полански наистина е бил чудовище – а значи тогава ние не е трябвало да му даваме Оскари и Сезари; трябвало е да бойкотираме неговите филми; трябвало е да го предаваме на властите всеки път, когато той и семейството му са идвали на почивка в Швейцария. Или това – или ние никога не сме откривали каквато и да било вина при появите му на червените килими на световните фестивали. Вие чувствате също толкова ясно колкото и аз чудовищното лицемерие на този преследвач, търсещ слава, който се е пробудил една сутрин, за да го предаде като трофей на публичното порицание, на нажежения до бяло гняв на избирателите – а това означава, че също като неговата жертва, ние трябва да помолим той най-после да бъде оставен на мира.

[1] Марк Дютру: белгийски престъпник, който през 2004 г. беше осъден за изнасилване на шест момичета на възраст от 8 до 19 години, четири от които е убил. (Бел. пр.)
 
[2] tricoteuses: специален френски израз, с който се обозначават хора-еснафи, изпитващи особено удоволствие от „прилагането на обществено наказание“. Изразът означава буквално „плетачки“ и идва от времената на терора на Френската революция, когато множество жени предварително са си запазвали най-добрите места до гилотината, запълвайки времето за чакане с плетене. (Бел. пр.)
 
 
Бернар-Анри Леви, роден в 1948 в Алжир, е един от най-уважаваните съвременни френски философи.Същевременно той е журналист и политически активист. Обществено признание той получава за първи път през 1977 с есето си „Варварщина с човешко лице“. Оттогава насам е публикувал десетки книги. Той е един от дванайсетте подписници на „Манифест: да посрещнем заедно новия тоталитаризъм“ в отговор на размириците, които последваха публикуването на карикатурите на Мохамед в Дания.

Статията е публикувана в сп. "Либерален преглед"