Президентът Първанов държа вчера реч на 11-ия национален ловен събор, обеща на ловците бърз нов закон/нали си нямаме други проблеми/ и участва в пускането на свобода на 6 керкенеза. Които едва ли ще се радват на свободата дълго.

След това нашият президент ще замине за Китай, ще си почине малко в Евксиноград, ще посети някой събор и на 6 септември ще дойде в Пловдив, за да държи реч в прослава на Съединението. Текстът на речта сигурно вече е написан от неизвестен президентски чиновник, роден най-вероятно някъде из Шопско.

Онзи ден пловдивският кмет и пловдивският областен управител са се разбрали сценарият за 6-и да бъде същият – както преди 5 години, 10 години, 20 години, 100 години и т.н. Най-важното в него е да се осигурят софийските първенци – президент, министър-председател, председател на Народното събрание.

Речта в прослава на Съединението ще бъде почти същата, като миналата година, после ще има заря, накрая президентът може да мине през хотел „Санкт Петербург”, за  да се види с приятели.

Инициативата на ДСБ на този празник да не се канят хората „провалили държавата”, не срещна официално разбиране.

Кметът Славчо Атанасов обясни нежеланието си от конфронтация с централната власт с обяснението, че ние не сме нито автономия, нито анклав.

Ето, тези думи ме подтикнаха към размисъл. Толкова ли е страшно, ако сме малко по-различни.

Не съм симпатизант на ДСБ и партийната им инициатива не ми беше по сърце до момента, в който Спас Гърневски се закле в студиото на ПОТВ, че не става и дума за тяснопартийно мероприятие, а за желание да се прояви обща гражданска  позиция. За проява, която да изразява оценката на един град за начина, по който се управлява държавата.

Оказва се, че Европейският съюз може да дава оценки, Пловдив не може. Защото не е анклав, а е дисциплиниран средностатистически български град.

Пловдив е град, който е много по-стар от българската държава – за това няма да стане и дума в президентската реч на 6-и.

В продължение на 7 години – от 1878 до 1885, той  даже е столица на Източна Румелия.

През тези 7 години в града става нещо като интелектуален взрив. Тук се събират най-светлите умове на държавата, издават се вестници, списания, книги, създава се театър, музей, библиотека.

Провинцията се управлява демократично по правилата на една либерална и уважаваща правата на всеки гражданин конституция.

От заспал ориенталски град за няколко години Пловдив става един от първите градове на Балканите. А ако не е бил 6 септември-  казват съвременниците, сме щели да минем и големите европейски градове.

Поднасяме Съединението на Батенберг на тепсия и за награда потъваме завинаги в провинциална летаргия.

Защо? Защо?

Много години търся отговор на този въпрос. Най-лесният отговор е, че софийските чиновници винаги са градели държавата на принципа „В София трябва да  е и хлябът, и ножът.”

Има обаче и нещо друго. В годините на Източна Румелия пловдивчани са имали самочувствието и отговорността сами да градят и провинцията, и живота си. Никой не им се е бъркал, но никой не им е и помагал.

Имали са чувство за собствено достойнство. И най-важното – самочувствие на свободни хора.

Сега някой да не помисли, че агитирам за възстановяване на Източна Румелия. Боже опази. Но за възстановяване на онова самочувствие – твърдо съм „за”.

Толкова ли е страшно, ако проявим малко различие? Ако дадем на президента знак, че гражданите на един град се чувстват обидени от оценките, които получава ръководената от него и от неговото правителство държава?

Във всяка уважаваща себе си държава има градове и региони, чиито граждани не се страхуват да защитават някаква своя идентичност.

Когато пловдивчани правят Съединението, въстават срещу целия свят. Почти сами.

Днес се тресем от страх – ах, какво ще си помислят за нас, ако не поканим софийските първенци.

Да не би някой да помисли, че искаме да станем анклав.

А защо да не станем духовен анклав – сред морето от увяхнал български дух, безпросветна сиромашия, корупция  и конформизъм.

Това ще е полезно и за Пловдив, и за България.