Изумление предизвиква начинът, по който на нещастните пловдивчани се налага да приемат един паметник със спорно място в градеца ни.

Не че Симеон Велики не го заслужава.

Впечатлява обаче размахът на намерението, грандоманията на предложителите, гигантският размер на преднамерено налагания паметник, както и избиването на малоценни комплекси в традиционните промишлени количества. Най-изумителното обаче е предрешаването на проекта. То се случва по стария изпитан начин, като идея на онези, които са си въобразили, че са избрани само и единствено да пренаселяват Пловдив с въплътените си идеи.

След грозните видения на Джумаята и в Тракия, замислени и претворени от хора с увредено мислене, историята ни за пореден път е обект на вандализъм за обичайните заподозрени. Тоз път те ще се опитат да ангажират някаква посочена поименно от самите тях група граждани, за които се внушава от сега, че са каймакът на гражданското общество. Вкиснатият каймак, с който се самообслужват набедените за олигарси и придадените им наши управници, след внимателна селекиця, чака се да каже “да” на проекта.

 Възникват много въпроси касателно предварително лансираното разноговорене. Уж, че светиня му Николай бил против мястото на паметника да е на Джендемтепе. Щото там още предшествениците на днешните ни общински съветници отпреди 1600 години са вдигнали базилика. И тогаз били са същите препирни, само че падали глави.

 Днес никоя глава не е застрашена, щото те всичките празни. Несъгласието на г-н Николай разбира се е само патърдия, която иде да каже, че то работата е вече решена и няма накъде да се мърда. Имало било и медиатор, барабар с всичкото, което може да значи и да не значи тая дума. Г-н Божидар Димитров бая трябва да се е издигнал, па дори само и в очите си. Без него никоя народна работа не случва се. Ако се той не изплюе по въпроса, от него и паничка не можеш си направи. Тук намесен и г-нът Георги Гергов, обявен като спонсор. Трябва зорът му да е твърде голям, та да се афишира изново като спомоществувател. Милион е това, ей, не е шега работа. Но, млъкни, сърце.

Онуй, с което не може се съгласи здравият разум, то е фактът, че напънът за тоз паметник не иде от суверена на държавността – народът. Пловдивският народ. Щото, ако от такъв паметник имаше нужда градецът ни, гражданството тутакси щеше да се задейства и парите ще да бяха събрани. Само че образците на модерното мислене и предлагане кой знае защо наумили са си да подминат като малка гара гражданите. Кой ги знае защо за такива те набеждават все едни и същи хора, изтъкнати не с друго, а тъкмо с удобното си съдържание и държание, за нещо повече не смеем да говорим.

Над всички, то се знае, одиозната фигура на кмета Славчо, който се явява алфата и омегата на всякоя дрипава фантасмагория, която, мисли си той, би ни направила на по-велики в собствените ни очи. До тоз ден нищо от мечтанията му не се е сбъднало. Иде ми на ума, че на същия народен събор, на който Симеон Велики е обявен за цар, се взело решението българският да е единственият език в границите на държавата. Тоз момент именно би трябвало да претворят в монумент пловдивските управници, понеже проекцията му е далеч в бъдещето и в известен смисъл определя и дневния ред на днешния ни ден.

Но как да сътвориш паметник на нещо, което не е човекът, а неговият смисъл сам по себе си. Мъка, мъка. Г-нът Славчо, наместо да се захване с делата на града, захванал се с делата на историята. И всичкото туй ако можела партията му да мине за родолюбива, не за сребролюбива.

Със съзнанието, че гласът ми ще остане глас в пустиня, все пак се обръщам към специално подбраните 200 души да не стават те съюзници и заложници на хора, крайната цел на чието намерение е един паметник в повече. Спрете ги, понеже Симеон, макар Велики, не може да ги спре.