Г-н Гамизов, твърде интересен и лично на мене симпатичен, къде по телефона, къде директно от екрана предупреди за адска машина в управляващата коалиция. За разлика от анонимните автори на сигнали, той се идентифицира и ,без да му мигне окото, пусна часовника на взривоопасната си машинария. Застарелите и изгубили зрението си наблюдатели побързаха да го обявят за неадекватен, недоучен, неприятел на неприятните политици, приятел на народа, робин худ някакъв, индивид, сбъркал времето и мястото, или направо едно нищо.

Политолозите, уплашени от лавинообразната му популярност и в други случаи разноговорещи, този път вкупом се направиха, че не го забелязват, а неколцина го обявиха за г-н Никой. Един от тях обаче не се сдържа и в прав текст заяви, че г-н Гамизов, в качеството му на самия себе си, представлява – ни повече, ни по-малко, - опасност за обществото и за политическата класа. Тя, класата ни, тъй е изкласила, че сама вече не става и да плаши гаргите.

Друго обаче е интересното. Кой знае защо, г-н Гоце, президент все още, взе твърде навътре г-на Гамизова и неговите гамизовщини. Прие, че пророчествата на тоз млад г-н, красивите му брътвежи и апокалиптичните му внушения по някакъв начин касаят лично него. Получи се някаква учебникарска симбиоза, говорене по поръчка, скачени съдове, които един без друг не функционират, а един с друг пък съвсем никаква работа не вършат. Изглежда, че смисълът на упражнението не е в свършената работа, а в онуй именно, което няма да се свърши.

Г-н Гамизов и г-н Гоце си сътвориха една хубава патърдия, наговориха си куп неща, направиха се на засегнати, намекнаха и за съдилището, само дето не се разбра кой кого и с какво е засегнал. Разбра се, че двама души изпитват отчайваща нужда да ни кажат, че са живи, че търсят взаимност, че са добронамерени и неразбрани, че псевдонимът на единия го е направил персона нон грата в държавите, където агентурното минало не се толерира, и също тъй се разбра, че липсата на такова минало пък, както е случаят с втория г-н, го превръща в персона нон грата в неговата собствена държава.

 Макар на практика да работи като пиар на Президента, г-н Гамизов явно не е предпочитаният пиар. Работейки едновременно и за себе си, той направо се забавлява да гледа как рейтингът му, подобно на бойкоборисовия, е на път да бие всички. Може би гамизовщините не са изговорени случайно. Те напомнят както удържимия възход на г-н Артуро Хи, така и неудържимия възход на неговия първообраз. Тук няма фашизъм, няма комунизъм, има по малко от практическата магия, окултизма, спиритизма и въздържанието. На практика Гоце и Гамизов репликират самите себе си. Но, признавам, г-н Гамизов е много напред с материала.
По някаква негова си причина той решава и е на път да реализира на своя глава един личен рейтинг, какъвто до този момент е бил по силите само на неколцина. Този човек иска да ни докаже нещо, и ако продължат да му се пречкат, ще го докаже. Г-н Гоце е засегнат именно в корена на своята горделивост. Някакъв човек, определян като идващ от нищото, за няколко дни само става известен, колкото и той. Макар все още никой да не говори за рейтинг, няма съмнение, че ако се направи сондаж, такъв ще има. Никой не знае за какво му е на г-н Гамизов известността, в която тутакси се озова, нито защо му е да бъде именно оная точица, която, макар и за кратко, е фактическия център на случването. Но фактът, че от това побърза да се възползва Президентът, навежда на размисли. Също тъй и упоритото отклоняване на острието на гамизовщините  в посока, различна от истинската. Определено смятам, че г-н Гамизов прави много успешен пиар на президента и на премиера, тъй като в представите му те са едно цяло. Газетите много добре знаят това, защото Гамизов не дойде от някакво нематериално нищо, а именно от материалното нищо на печатните и елекронните медии. Той е техен продукт, понеже обратното е невъзможно.

Онези, които употребяват Гамизов, ще трябва да приемат и факта, че са хранителната среда на гамизовщините. Той не може без тях, но и те вече не биха могли без него. Политическото говорене в България обикновено се практикува от лаици. Но г-н Гамизов не е лаик. Той дълго и самовлюбено се е подготвял за своята кампания. Той е общувал с огледалото повече от всеки от своите огледални обекти. Той не случайно избягва каквато и да е конфронтация с политици извън триото Първанов-Борисов-Станишев. От-чаяно се нуждае от рейтинга на тримата, преформулирайки го в рейтинг за четирима. Мисля, че хора като анализатора г-н Аврамов едва ли ще го спрат със заклинания. Този човек се захранва именно със страховете на онези, към които се обръща.

 Освен, че си е повярвал, г-н Гамизов е твърде обсебен от себе си. Той еволюира все по-голям в собствените си очи. Без да е заплаха за когото и да било, той се бронира и охранява тъй, сякаш е заплаха. При него бодигардовете не отразяват външна заплаха, а самите са заплаха, насочена навън, те са част от реквизита.

 Г-н Гамизов играе. Той е театрал и практиките му се вместват в границите на театъра. Извън този театър той би бил само един приказливец с леко размътен поглед, с адресати, но с неадресирани послания. Констатациите му за българските работи са същите, които чуваме и от някои партийно обвързани интелектуалци. Сами по себе си тези констатации не ангажират никого, но биха означавали много, ако са произнесени в правилния момент. Г-н Гамизов уцели момента. Но не уцели опонентите си. Те може и да се изживеят на негови говори-тели, но едва ли ще му бъдат в услуга. Никой не може да кръжи в орбитата на Гоце, Станишев и Борисов безнаказано. Ако си в тази орбита, ти си един от тях. Ако не се самонакажеш, ще те накажат.

 Гоцеви гамизовщини.