“Разните “велики” наши царе като че ли са имали единствената задача да встадяват своя народ и вместо да концентрират неговата енергия, безумно са я прахосвали в безцелни юнашки “походи” – ту към Цариград, ту към някакво си Дурацо. Те са били наистина велики, но само като множествено число на последния град…Те не са предприели ни един поход към народа си. И народът, който е изтърпял вековните безумства на тия свои властелини, впоследствие жестоко им е отмъстил – не е запазил за тях ни трошица спомен. В песните на тоя народ живеят разни исторически животни, но ни един цар…”

Тези смущаващи всеки родолюбец думи са излезли изпод перото на Пенчо Славейков и са част от неговите размисли за българския фолклор.

Не знам някой да се е осмелил след него да продължи идеята да се  напише социална история на България – хановете и царете да се подреждат не по обема на територията, която са завоювали, а по доброто, което са направили на своите поданици. Или както много хубаво го е казал Пенчо Славейков – по походите към своя народ.

Даже в годините на тоталитарната република, когато думичката “цар” беше недолюбвана и всичко се правеше в името на народа, в крайна сметка победи историята, в която край Босфора дрънкаха саби и щикове. А социалните дела останаха забравени . Същата история, срещу която негодува поетът – класик.

Ако се напише една по-човешка история, повече почит ще трябва да отдадем на цар Петър, осигурил ситост за народа, както са забелязали хронистите, а не на Симеон Велики, чиято безсмислена жестокост не е донесла нищо добро – даже е карала поданиците му да търсят спасение във вражеска Византия.

Тези дни с изненада чух в един от утринните телевизионни програми как някаква зрителка протестираше срещу написаното в днешен учебник по история. В него се описвало как турското нашествие унищожило българската аристокрация и прекъснало по този начин връзките ни с Европа. Това, което радва Пенчо Славейков – че турците са ни отървали от народните изедници, сега се тълкува като замразяване на процесите на европейската ни интеграция. Още един прочит на историята…

Славните ни царе наистина са забравени – докато Паисий ги изкарва на сцената. Имаме нужда от национално самочувствие.

Освобождението ни през 1878 ни заварва без аристокрация и монарх, но ние бързаме да се обзаведем – напук на заветите на Левски.

Всъщност аристокрацията си е каста, която не е задължително да се подчинява на всички норми, важащи за простолюдието.

По нататъшния преглед на историята ни  показва един възходящ стремеж за отделянето на такава каста под различни форми.

Превратът от септември 1944 година бързо ликвидира царското семейство и извършва същото, което прави завладяването на държавата от турците – всеобщо равенство. Сега обаче ролята на нашественика е изиграла една партия, чиято специална роля в държавата се узаконява от чл.1 на Конституцията.

Партийните членове достигат една десета от населението, което размива тяхната “аристократичност”. Постепенно се създават обаче две компактни прослойки, което заемат по-специално място в обществената йерархия.

Едната е групата на АБПФК – активните борци против фашизма и капитализма, а втората е на т.н. “бели лебеди” – това са децата и внуците на тази част от първата група, която е станала висша номенклатура.

При “лебедите” /чувал съм, че този термин с неприязън е употребявал и Жан Виденов, който има плебейска биография/ има ясно наследяване на привилегии, типично за аристокрацията.

Пардоксалното е, че България днес се управлява до голяма степен от следващото поколение червена аристокрация. Това поколение успя да се справи даже с наследника на най-големите аристократични фамилии в света, след което го привлече за коалиционен партньор. Уникален принос  в световната история.

В същото време отново сме се втурнали да вдигаме паметници на тези, които българският народ с облекчение някога е изтрил от паметта си…

Какво ли би казал за днешна България  Пенчо Славейков?