Митът за Царя –спасител рухна бързо, което доказаха ясно изборите през 2004. Трябваше ни нова илюзия. Народът вече изблъскваше Бойко Борисов на политическата сцена, но и до ден днешен тази кандидатура, колкото и да е печеливша, остава спорна.

Може би ни трябваше и още ни трябва един български Махатма Ганди – човек, в чиито морал и скромност да не се съмнява никой. И без това имаме нагласите на гладни индийци.

Всички се кълнем в гражданското общество, което щяло да ни спаси – стига веднъж да се роди. Само че ние си представяме това общество като манифестация – народните маси с цветя и балончета  вървят към Парламента, за да изгонят депутатите, които сами са избрали, а ние гледаме сеир от балкона и ръкопляскаме.

Гражданското общество означава и облечени с народно доверие граждански лидери – те би трябвало да са неговото лице.

Къде са обаче тези лидери – безукорно чисти хора с безспорен авторитет?

Чиято дума тежи повече от цяла реч на Първанов.

Няма ги – те са заети да пишат проекти, бюджети към тях и да четат платени доклади и съдоклади по семинари и кръгли маси.

Та вървях с фенера от партия в партия, от НПО /неправителствена организация/ в НПО и не можах да открия Човека. Човека, на който бях готов да давам по час телевизионно време всяка вечер. Човека, който щеше спокойно да говори това, което мисли, и всички щяха да му вярват, защото нямаше да има в какво да го упрекнат.

От време на време откривах някой борец за справедливост, но в крайна сметка се оказваше, че или човекът не устояваше на натиска, или просто го купуваха. А често и цялата гражданска смелост си беше просто предлагане на пазара.

И като не открих такъв човек, реших да си го съчиня.

Точно бях завършил телевизионната драма “Съединението – опит за възстановка” , актьорите ми даваха кураж да продължим да работим, та седнах и започнах да съчинявам какво може да се случи на един обикновен човек, който може да се продаде, но не го прави. Просто на инат.

По това време вече бяхме започнали да ликвидираме търговската си дейност и от супермаркета бяхме оставили едно ъгълче – колкото да се допродаде последната останала стока.

Обстановката роди и биографията - реших героят да бъде бакалин. Актьорът Панайот Добрев –Понко вече се беше пробвал в това амплоа, сега трябваше да се продължи нататък.

И така – един бакалин, когото хората от квартала обичат – поне заради това, че дава на вересия, на някакви местни избори е вписан в листата на някаква партия. Той не става веднага общински съветник, но след като с избраните преди него се случват разни работи, неочаквано идва и неговият ред да влезе в местния парламент. И от неговия глас да зависят разни неща.

Нататък започнах да описвам механизмите как се купуват гласове, за което знаех от “добре информирани личности”. Тези личности обаче разкриваха тайните само на ухо. Сега със средствата на художествената измислица, както се казва, можех да покажа кое как става.

Само че нашият герой отказваше да бъде купен. Оказваше се, че неговият глас е особено важен при една далавера. Цената се вдига, но човекът продължава да се опъва. Даже когато става опасно…А накрая и страшно.

Доста време проучвах разните механизми за купуване на човешката съвест. Някои изпробвах на собствен гръб – или по точно на собствена глава.

Установих, че цените в България не са особено високи. В един момент си викаш – абе какво да се правя на Махатма Ганди? Кой ще ми го признае?

На каквото и да се правиш, в крайна сметка ще те омаскарят. Което не е най-лошият вариант, ако се има предвид какво направиха с Георги Стоев.

Когато по телевизията искат да илюстрират разните корупционни практики, обикновено снимат едри планове на ръце, които си предават пликчета. Или куфарчета.

Това е само част от играта. Има много по уж безобидни начини. Цялата работа е да ти направят елегантно предложение, на което не можеш да устоиш. Когато това предложение не е в плик или в куфарче, до съгласие се стига много по-лесно. Защото по-малко са душевните терзания.

Един вироглав приятел, който се пробваше в политиката,  ми беше споменал, че веднъж му предложили, ако млъкне за известно време, да му осигурят един подлез под наем.

Изобщо подлезите и паркингите под наем или на концесия са доста популярна хапка за възнаграждаване на свои хора и за затваряне устата на  приказливите.

Обикновено в подлезите се изграждат магазинчета, после те се дават под наем и наемателят събира всеки месец няколко пъти повече пари, отколкото му е вноската към общината. Изобщо – пей сърце.

Пловдивската община така даде подлезът под пловдивската гара на футболния отбор на Локото – да се издържали. Това стана по времето на Георги Илиев.

Най-интересното обаче е, че колкото по-богати са наемателите на подлезите, толкова по-безочливо ограбват държавата. Договорите им с наемателите на магазинчета обикновено са на някакви измислени цени – за да икономисат още стотина лева данъци.

“Като взема подлеза под наем и ще си реша проблемите за цял живот, така ли?” – попитал моят приятел, след като му разказали какво благодеяние са решили да му направят.

“Не, трудното започва оттук нататък. Защото ще започнеш да искаш нови и нови подлези.” – казали хората. Те добре вече познавали човешката ненаситност в политиката.

Моят приятел май се уплаши и се отказа от сделката. Но аз запомних този разказ и го вкарах в сюжета.

Филмът се казваше “Голямата бакалница”, снимахме го за десетина дена, но монтажът се проточи с месеци

Времето течеше, политическата действителност предлагаше нови и нови сюжетни ходове, но нямаше как да допълваме филма.

Един ден – малко преди премиерата, научих, че един друг приятел – общински съветник, се беше обзавел с подлез по познатата схема. Около далаверата се разшумя и след като филмът се появеше, човекът щеше да се познае. И целият град да го познае. Което щеше да ни развали приятелството.

Избрах подходящ момент, седнахме с общинския съветник да се почерпим и от дума на дума стигнахме до филма. Казах му горе-долу следното:

-         Приятелю, тези дни ще излъчим един филм, в който има неща, които ще те накараш да си помислиш, че описвам твоята сделка с подлеза. Обаче този филм е сниман миналата година, когато ти не си си и помислил, какво ще ти предложат.”

Човекът ме разбра.

За всеки случай на финала сложих надпис с дата, кога е завършен сценарият. И че не можем да носим отговорност за това, което сме измислили, но то се е случило в Голямата бакалница след това.