Трябва да призная, че от доста време гледам филмите по телевизията с такова внимание, че още преди да видя края забравям началото.

В понеделник обаче гледах един документален филм и вече почти цяла седмица някакви епизоди от него ми се въртят в главата.

Става дума за “Развод по албански” на Адела Пеева, излъчен по БНТ.

Винаги съм смятал, че националната ни телевизия извършва една огромна далавера, представяйки се за обществена и бъркайки по тази причина в джоба на всеки от нас, за да вземе по няколко монети.

Този път обаче халал да й са стотинките.

Та в понеделник вечер между разните айдъли се промъкна нещо, което заслужава размисъл.

Представиха ни историята на три албански семейства от категорията на т.н. смесени бракове. Три истории, започнали с любов и преминали през ада на една безчовечна система, работеща уж за благото на всеки човек.

Видяхме какво би станало и с България, ако сталинизмът беше продължил още няколко десетилетия. Впрочем репресиите към всякакви опити да се създадат семейства с чужденци у нас не спряха през 56-а година, но поне се ограничиха в сферата на смесените бракове с представители на “вражеската” система. И органите заработваха заплати с работа в тази насока до края на 80-те години.

Вероятно и у нас може да се открият истории, от които да се направи нещо като “Развод по български”. Но това, което ме кара да продължавам да размишлявам върху филма, не е конкретният проблем.

Може би проблемът не е само албански. Не е и проблем на една идеология и на конкретна държавна система.

Просто в Албания по-нагледно и по-яростно са се срещнали две философии, които движат човешкото битие от векове.

Желанието на човека да бъде свободен да прави своя избор, ръководен от любов,  и желанието на едни други хора да се разпореждат с живота на свободните хора.

Албания – за добро или за лошо, е запазила като в менажерия още живи някои от палачите на Енвер Ходжа. Който ги е видял, едва ли ще ги забрави скоро.

Но дали такива хора няма и у нас – които в името на властта са готови да служат на омразата? И да вдъхват омраза към всичко, което може да се представи като не наше. Защото общо-взето това е механизмът един режим да овладее властта и да просъществува колкото се може по-дълги години.

И защо този изпитан модел  се оказва жизнен точно днес?

Ако се поразмислим всъщност “Развод по албански” ни представя една универсална картина на света. Наистина в малко по-ярки тонове. И с по-ясни контрасти. Така обаче по-категорично можем да направим своя избор по какъв начин искаме да живеем – като жертвите или като палачите.

Или ще бъдем само наблюдатели.

Впрочем да наблюдаваме днешния ден през призмата на този филм също е вълнуващо занимание.

Винаги съм мислил, че няма да има по-полезно нещо за младите българчета, ако изучават в училище балканска история. Включително и албанска.

А филмите на Адела Пеева /не само този/ може би са по-ценни от една камара книги на класиците, които предъвква безсмислено  младото ни поколение.