Георги Илиев – ако не се лъжа, не получи много от Пловдив. Негови хора отхапаха няколко парчета. Подлезът на Централна гара беше подарен от бащиците на града на “Локомотив” – реално на видния представител на организираната престъпност, за да се издържал отбора.

Убийството на Георги Илиев сложи край на експанзията на неговата групировка в града.

Между другото едва ли има друг отбор в света като “Локомотив” – Пловдив с толкова убити президенти.

Преди това пловдивската групировка “777” също не можа да завземе важни позиции в града. Основни фигури в нея също бяха застреляни, които оцеляха, изтеглиха бизнеса си на по-скрито.

В един момент като че ли настъпи вакуум. Пловдивските първенци започнаха да се хвалят, че  в града няма организирана  престъпност.

Няколко години след това обаче един пловдивски депутат ми довери:

”Толкова усилия положихме да изчистим Пловдив от групировките, на тяхно място обаче дойдоха политиците”.

Очевидно природата не търпи празно място. За политиците – по-късно.

Всъщност първият човек, който изяви ясни претенции да владее града, беше банкерът Христо Александров – първо поколение частник. По-късно някои започнаха да му викат Ицо Салфетката – визирайки барманското му минало, но мисля, че казусът е достатъчно сериозен, за да го профанизираме.

По времето, което описвам – 2001-2003 г., Христо Александров беше вече под домашен арест. През 2003-а неочаквано реши да излезе отново на сцената и се кандидатира за кмет. Не мога да намеря разумно обяснение за този ход. Интересното беше, че Христо Александров даде пресконференция от балкона на апартамента си – нямаше право да напуска дома си. Журналистите бяха качени на специална платформа, която ги издигна на височината на балкона. Шапка свалям на този, който измисли постановката.

Никога не съм разговарял с Христо Александров, така че нямам непосредствени впечатления от него. Беше ясно, че поне в началото  някой просто го беше харесал и му беше доверил значителни средства, с които трябваше да завладява града. Един познат ми разказваше за някакъв тайнствен самолет, който долетял от Африка с 58 милиона долара – кеш и в кашони.

Друг познат пък разказваше как на бюрото на бившия барман нямало нищо друго освен един разграфен лист. На листа пишело: “Старият град”, “Площада”, “Радио”, “Телевизия”, “Вестник” и имена на няколко важни предприятия. Христо Александров завладяваше  поредната територия и зачертаваше поредното квадратче.

За съжаление пловдивският банкер и хората около него не можаха да задраскат целия лист и фалираха. Колко пари успяха да скътат – едва ли някой може да каже. Маргарита Михнева в едно предаване пусна документ, с който жената на Александров иска швейцарско гражданство срещу гаранция за банков влог от 2 милиона долара.

Банката на “брокерите” Александров и Данов финансираше важни, но изправени пред фалит държавни предприятия, надявайки се вероятно по-късно да ги изкупи на безценица.

Разказваха ми как при среща с някакъв сериозен западен бизнесмен Христо Александров разказвал с гордост за тази уж открита от него схема.

- Че това нещо мафията го е измислила преди 80 години – махнал снизходително с ръка бизнесменът.

На гърба на брокерите живееха стотици хора – журналисти, спортисти, ченгета и не на последно място политици.

Лесно се раздаваха немъчени – както казва народът, пари.

Брокерите нямаха капацитет да управляват стихийно нарастващия като обем бизнес. Купуваха уж опитни кадри от старата номенклатура, но част от тях ги крадяха – още по-безскрупулно, отколкото до този момент бяха крали държавата.

Парите от банката се наливаха в нови и нови бизнесексперименти, изтичаха като вода в пясъка и го нямаше Тодор Живков да каже на момчетата, че идва моментът, когато от екстензивно трябва да се мине към интензивно развитие.

Колеги журналисти, наети да управляват новата медийна империя, се разкарваха с купените от щедрия бос коли, имитираха дейност, и главно пиеха уиски.

Чрез Христо Данов брокерите влязоха във Футболния съюз. Паричните претенции на нашите национали бяха тутакси удовлетворени и бунтовете заглъхнаха – става дума за 94-а. Що народна пара изтече и там – едва ли някога ще стане ясно.

Направена бе проба да се влезе и директно във властта. В изборната кампания бе въвлечен и Стоичков. Отначало той май се дърпаше, но след известно материално стимулиране послушно позира за плакат в полза на някакъв кандидат – подставено лице. Мисля, че за награда народният любимец получи и хубава ловна пушка.

В средата на 90-те години брокерите започнаха  и бизнес с кафе. Сетих се за нашите приятели – ливанците от “Нова Бразилия”, на които бяхме тогава дистрибутори. Те ни уверяваха, че е самоубийствено да се пробваш в този бизнес, без да разбираш от сортове, от фючърсни сделки на борсата и без връзки по света. Излязоха прави.

Доколкото си спомням, по- лесен се оказа един друг бизнес -фиктивния износ на цигари.. Започнаха дела, които се заточиха с години.

Междувременно се правеха дарения. На първо място се дариха коли на полицията. Полицията ги прие с трогателна благодарност.

Изобщо философията “дарявай, за да ти се чувстват всички задължени”, беше овладяна много бързо.

Дарените се отблагодаряваха със сигурност – всеки по свой начин, но имаше момент, когато благодарността трябваше да придобие по-ясно материално изражение под формата на подарък.

Един колега има цяла касета от един от рождените дни на Христо Александров. Картинката е много любопитна. Наредили са се пловдивските първенци – политици, прокурори, бизнесмени, медийни босове, удрят теманета, връчват богати подаръци – следват прегръдки и целувки.

Мисля си дали тези хора, част от които продължават да са във властта, са ходили в апартамента на Александров в годините на домашния арест, за да покажат, че не са забравили своя благодетел, или вече се правят, че такъв човек не съществува. Макар той да не е забравил и мисля, че при нужда знае на кого да се обади и какво да му припомни.

Един мой приятел, опитен финансист, беше в екипа, който разследваше фалиралата “Агробизнесбанк”. “Банките са консервативни институции – обясняваше ми той. - Можеш да крадеш с години и няма да се усети. Та представи си с какви темпове е било точено, та да съсипят банката за нула време.”

Трябва да призная, че дълго време Христо Александров ми беше симпатичен. Като герой на своето време.

Остана ми симпатичен даже и когато разбрах, че в своята резиденция в Стария град “Ритора”, откъдето бе започнал и стремителния му възход, е оставил дълги неплатени сметки. Дребна мушенгия, но нищо.

Е, живеем в България все пак…

Иска ми се някога да се запознаем, да седнем и да си говорим за човешката неблагодарност.

Той ще разказва, аз ще слушам. Една по-друга история на Прехода. Е, сигурно  ще трябва да обещая никога да не публикувам чутото…