Неведоми са пътищата. Това правителство със страшна сила напомня едно друго, пак с мандата на ДПС и пак доминирано от БСП. Не зная дали групата граждани, до която се свихме, си дава сметка, че се върнахме пак там, от където тръгнахме. Олигофренията е всеобща. Този път – под чадъра на НАТО и ЕС. Разлика май няма.

Цяла седмица вече из България се подмятат парцали. Един парцал цапа, след него тутакси друг парцал бърше, но тъй, че цапаницата става още по-непрогледна. Явява се трети парцал, който се опитва да произведе от цапаницата картина. Предполага се, че колкото по-високо е нивото, толкова по-нищожно е внушението. Г-н министърът на министерството на специалните ситуации разхожда карикатурнатата си усмивка от газета в газета и с фасона на кабинетното пиянде дава взаимно изключващи се интервюта. Не  остана човек в държавата, когото да не е заплашил. И децата разбраха, че сума ти дни вече този човек търси кого да обвини за собственото си пропадане. Изглежда невероятно, но това се случва.

И представяте ли си, случва се пред погледа на натовските и европейските посланици, които със сигурност вече се чудят в държава ли са акредитирани или в долнопробна кръчма. Съдете сами.

В медиите е отпечатана справка за нерегламентирани разговори на голяма клечка от служба БОП. Човекът си иска своето, а говоренето му съдържа незавоалирани намеци за искане. Както и да е, всеки иска нещо, всеки е в нужда, всекиму едната заплата не стига. Впечатляваща е обаче простотията в тези разговори. Трудно е да повярваме, че лице с такова говорене и с такъв език е представител на висшия етаж в МВР. Създава се впечатлението, че работата в тази институция не е повече от една лакардия, някакъв битпазарен алъш-вериш, нескопосно замотаване на следите или оплитане на милиционерски кълчища. Излиза, че МВР е последният пристан на бандитите, нещо повече, че не институцията плаши лошите, а лошите са взели страха на институцията.

Един неадекватен млад човек с руско презиме, лансиран от Ахмед Доган за премиер, представя всичкото това просто като случващо се. Някакъв зам. министър, пак лансиран от Доган, в упоение рецитира крилатата фраза на Нейчо Неев: Ега ти държавата, щом аз съм й  министър! Ега ти, повтаряме и ние.

Висш полицейски началник дава политическа пресконференция. Същият влиза в софийско кафене, където журналистът Коритаров и о.з. генералите Атанасов и Танов си говорят, и вследствие на пребиваването му там из газетите се появява снимка на тримата. Ега ти държавата.

Ден преди да се яви пред парламентарна комисия, ген. Илиев е арестуван показно, а г-н Главният прокурор лицемерно съжалява за случилото се. Не остана човек в тая държава, който да вярва на прокуратурата. Откакто е вътрешен министър, г-н Петков арестува наляво и надясно, говори си каквото му падне, арестуваните биват оневинени, но него нищо не може да го спре. Изкара гнусни всички ни, а не ни пита дали пък случайно ние не се гнусим от него. Изглежда, че в БСП всички са зависими от някой Румен и че всеки Румен си има своето БСП. Премиерът с руското презиме оня ден изкара нас виновни за проваления си ментор. Какво знае Румен Петков, което ние не знаем. Нищо, или поне нищо съществено.

В МВР всички са къртици, тъй  като министърът ги е натикал в миша дупка. Ще има още арести. Развръзката обаче не е толкова далече, колкото би им се искало. Очевидно министърът вече губи контрол, както над ситуацията, така и над себе си. “Падение”, “низост”, “гнусно” – това е неговият оскъден речник. За жалост, тези епитети идеално пасват на поведението на самия вътрешен министър.

В същото време премиерът, изпаднал в необяснима зависимост от своя подчинен, ни представя случващото се като оздравителен процес, т.е. заболяването се представя като лечение. Управляващите са в пълна прострация. Характерното за това състояние е, че в него се влиза, но от него не се излиза. След Куйович и Муйович, идва ред и на Уйович.

Когато не остане друг за арестуване, Румен Петков ще трябва да арестува себе си. Ега ти държавата.