В  петък Пловдив осъмна с една нова идея – да се издигне паметник на Симеон Велики. Зад идеята стои почти същият екип, който издигна паметника на Кан Крум – кметът Славчо Атанасов, бизнесменът Георги Гергов, издателят на вестник “Марица” Степан Ерамян плюс новия председател на Общинския съвет Йордан Кюмюрджиев.

От почти конспиративно изтеклата информация научаваме, че новият паметник ще бъде “по-величествен” от този на Крум.

Сондажи на общественото мнение през последните месеци обаче показват забележимо охладняване на гражданите към подобни инициативи. Те предпочитат да бъде запазена паметта на хора, свързани с духовното развитие на града. Някои мнения могат да се видят на адрес 3nai.blog.bg/viewpost.php?id=153155.

Безспорна е ролята на Симеон през т.н. Златен век. Очевидно хората, които подкрепят и ще подкрепят идеята за негов паметник, не могат да забравят и вълнуващата всяко българско сърце песен, която започва с “Край Босфора шум се вдига…”. Но от перото на дядо Вазов са излезли и следващите редове: ”много войски и народи паднаха под ножа мой!” Става дума за ножа на Симеон.

Истината е, че редом със Златния век Симеон Велики воюва в продължение на десетилетия със своите съседи – християнски народи. Кръвопролитните войни изтощават държавата и карат десетки хиляди нейни поданици –особено от Тракия, да бягат във Византия.

Естествено възниква въпросът – каква следа са оставили войските на Симеон в тогавашния Пловдив. С мир ли са дошли или с нож?

В крайна сметка Симеон оставя след себе си една България с една четвърт по-малка от тази, която наследява от баща си княз Борис, една България гладна и почти без войска след трагичния опит да се завземе Хърватия.

Има историци, които виждат в безсмислената жестокост, с която Симеон Велики воюва с останалите християни на Балканите, предпоставка за бъдещите беди на балканските народи.

Сигурно има и други гледни точки към темата.

Въпросът е да се дебатира, а не да се вземат решения от последна инстанция.

Да припомним, че преди няколко години в Пловдив се издигна паметник на Филип Македонски, чиято роля в историята на града също е твърде спорна. По-голяма част от авторитетните български историци се обявиха против издигането на паметника, гражданите направиха жива верига, но в крайна сметка кметът Иван Чомаков постигна своето. В тези действия някои историци видяха “опасен прецедент” – историята да се “администрира”.

Дали сега новият кмет Славчо Атанасов няма да тръгне по същия път?

Или ще се вслуша в гласа на пловдивчани?

Впрочем кметът има и резервна идея – паметник на княз Батенберг. Доскоро тя беше приоритетна, но изглежда е надделяло изкушението да се направи нещо по-внушително.

Интересно дали на бъдещия паметник ще има плочка, от която бъдещите поколения ще научават по чие време е издигнат паметника и кой е основният дарител?

В линията Кан Крум – Симеон Велики – Княз Александър Батемберг може да се открие доказателство и за това, което историкът Георги Тодоров  “СИМЕОНИЗИРАНЕ” на българската национална доктрина.

Този израз ни кара да си спомним за онези философи, които виждат в митологизирането на историята израз на неспособността на обществото да решава днешните си проблеми.

Може би пък изправени срещу величествения паметник ще забравим за тези проблеми и в патриотичен порив ще запеем “ Край Босфора шум се вдига…”