Каква мрачна ирония - да пиша за хора, които са изгорели във влак, когато аз самата за малко не бях застигната от бяла смърт точно в условията, създадени от БДЖ. Права е младата ми приятелка, студентка в друг град и по този повод редовна пътничка - " Във влака няма средно положение, или умираш от студ или се сваряваш от жега". Този път стана и немислимото - изгаряш...

Железниците от доста време вече возят само две определени прослойки от населението - студенти и пенсионери. Огледайте се на перона, ако видите добре облечени хора на средна възраст, те по-скоро или изпращат, или посрещат. Пътниците, които се качват, или го правят на весели тумби и пъргаво, или едва- едва, понесли тежки чанти с буркани. Най-често по линиите пътуват едни и същи хора, кондукторите дори познават по лице повечето си пътници. За разлика от една буржоазна Англия, където бизнесмените от предградията и близките села и градчета цял живот си използват влака за транспорт до ситито на Лондон например, у нас влакът си е твърдо транспортът на бедните. И като са бедни, колкото и да протестират, се примиряват със всякакви условия.

Парното например работи. Това означава, че то работи средно за вагона. По средата е 40 градуса, в крайните купета- 10. Като ги събереш и извадиш средната температура, излиза нормална. Само да не си в пиковите зони. Където, освен това, може да работи осветлението, а може и да не работи. Ако работи, може да бръмчи оглушително. Може да се включва внезапно и после пак да изключва, точно когато си стигнал до най-интересното място в книгата. Прозорецът може да работи също в няколко варианта- да се отваря и затваря, само да се отваря или само да стои затворен. Разнообразието е голямо. На същия принцип работят и вратите на тоалетните. Пази Боже да ти се наложи да посещаваш в три часа през нощта тоалетна с врата, която не може да се затвори и само се хлопа притеснително. Впрочем още по-притеснително става, ако се затвори трайно.

Всеки, който редовно пътува по влаковете, има в житейския си резерв няколко хитринки. Нека разкажа за една от тях и отново да благословя незнайната жена, която буквално ми спаси живота в 2 часа през нощта на гара Карнобат.

Месец май преди две години, точно по Гергьовден. В името на месеца няма Р, обаче температурите са бр-р-р. Нощем стигат до нулата, през деня - докъм 10-11. Пътувам от Пловдив за Варна със сутрешен влак. Много бързо пътуване, нося в чантата само един...телевизор и една пижама, на другия ден трябва да пътувам обратно с друг...телевизор. Във влака, то просто няма смисъл и да се обяснява, няма отопление. Час след тръгването кондукторката специално идва да провери какво става, защото, сама в купето и при явната невъзможност да се завия с телевизор, стигам до подскачане на място. Поглежда ме съчувствено и разбиращо и продължава нататък. Пътуването трае 6 часа, на петия час от подскачането вече дъх не мога да си поема. Ама иначе трябва да замръзна...Все пак слънчицето пробива и пристигам в морската столица в що-годе жизнено, макар и твърде студено състояние.

На другия ден пътувам с нощния влак. След редица колебания и размисли, както и един пуловер в повече, решавам да взема място в спално купе. Много отдавна не съм пътувала в спален вагон. Обаче един поглед към останалото свободно място ме примирява с мисълта за нов студ - купенцето е толкова тясно и клаустрофобично, а и вече населено с две бабички, че идеята да се катеря по главите им и да прекарам шест часа на 20 см от тавана, ме връща кръгом назад. Обречено влизам в обикновено купе, влакът тръгва, навличам си пуловера и се надявам на чудо. След час си давам сметка, че вестниците винаги ще бъдат едни гърди пред телевизията, поне по отношение на стоплянето на замръзнали пътници във влака. По примера на мотористите и клошарите, се тапицирам цялата с вестници. Пак не помага. Винаги една част от мен е опасно вледенена. В случая краката и главата. Стигам дотам, че омотавам главата си с панталона от сатенената си пижама. В този вид ме съзира дежурният полицай и...за пръв път в живота ми ми искат документи за легитимация. Няма как да го обвиня човека, усъмнил се е.

 Към Карнобат започват спазмите на краката. От студ. И там, да я благослови Господ, влиза в купето една женица с вид на човек, патил и препатил от железници, оценява гърчовото ми състояние от раз и дава спасителния съвет - напъхай си краката в торбите. Късметът ми се оказват две торби на МЕТРО, доста големи, в които напъхвам краката си и...животът започва да се прецежда капка по капка обратно. Пристигнах в сумрака на леденото утро във вид, който не бих искала да става публично достояние, но все пак в съзнание. Ако знаете каква мускулна треска следва спазмите от студ...Фитнесът ряпа да яде. Една седмица поне това кратичко пътуване си остана доминантата във всичко, което правя....

Такива са нещата по влаковете.  Имам спомен и от един влак през Балкана преди двайсетина години, когато подът на коридора на вагона бе покрит от поне 10 см лед. Но хайде, това е преди да летоброим наново и още по-преди да отговаряме пред Европа за стандарта на железниците си. Сега си мисля - докато това позамажем, онова позакърпим, стана страшното. Хора изгоряха. Много лесно мога да се поставя на тяхното място. Не мога да си представя само ужаса, който са изживели. Само те го знаят. В неговите дебри в момента опипом вървят шест добрички семейства, които не могат да издирят децата си. Ужас. Истински ужас. Само не ми казвайте, че не е бил предизвестен...