М О Л Б А

 Уважаеми Господин Началник, 

 Пише ви един българин, който от малък мечтаеше да стане разузнавач.

Когато другите деца сричаха приказки, аз вече бях прочел всичко за Авакум Захов. По-късно любим герой ми стана Емил Боев. По 10 пъти съм гледал всички серии на “На всеки километър” и “17 мига от пролетта”.

Освен, че учих прилежно руски с надеждата един ден да ме изпратят на школа в Москва, по собствено желание изучавах тайно турски и гръцки. Мечтата ми беше да работя в тила на югоизточното крило на НАТО.

Успоредно с това покрих два пъти нормите на “Бъди готов за труд и отбрана”.

Въпреки старанията ми и предаността, с която посрещах  всички мероприятия на народната власт, никой не се опита да ме вербува.

Въпреки това аз работех индивидуално. Наблюдавах децата от квартала, наблюдавах съучениците си, после и колегите си на работното място.

Много неща ме смущаваха и аз информирах класния и директора на училището за тези младежи и девойки, които попадат под ударите на пагубното западно влияние.

По-късно информирах старшината за тези, които псуват тайно офицерите от Българската народна армия.

След това пък информирах партийния секретар кой разказва политически вицове на работното си място.
Писал съм и сигнали - до Окръжния комитет, до ЦК, до Комисията за партиен и държавен контрол, до списание "Партиен живот", до "Работническо дело" и т.н.

И пак никой не ме вербува.

За агенти изглежда избираха само свои хора.

А аз толкова мечтаех да имам служебна карта /сигурно е имало такива карти/ - не, нямаше да спекулирам с нея и да пререждам на опашка, примерно, или да плаша катаджиите – исках само тя да стои във вътрешния ми джоб и да ме топли. Да се чувствам по-патриот от другите.

Жена ми ме напусна – каза, че й омръзнало да я следя, но това е друга тема.

Останах да живея сам и бях готов да предоставя жилището си за явочна квартира, но никой не го поиска.

Вечер се приспивах с мисълта какво агентурно име би ми отивало – реших, че ако дават да  се избира, бих избрал “ястреб” или “сокол”. Ако не са заети. А ако са вече заети – каквото ми дадат.

Но те пак не ме вербуваха. Аз обаче продължавах да живея така – нещо като безпартиен комунист.

И ето –днес чета имената на агентите и се оказва, че някои от тях познавам. Те не могат и на малкия ми пръст да се намажат, но сега станаха герои. Защитници на отечеството. Специалисти по всичко.

Гледам им физиономиите по цял ден по телевизиите и чета имената им във вестниците. А те приказват ли, приказват.

А за мен – нищо.

Обаче се роди надежда – това е последната ми надежда в живота.

Да са ме вербували, без да разбера и без да ме питат – както се оказва, че е ставало в повечето случаи.

Със сигурност е било точно така. Сигурно са искали да ме законспирират дълбоко.

Значи още има надежда името ми да излезе във вестниците. Да дойдат журналистите и да ме питат истина ли е?

Аз обаче няма да си призная, че е станало, без да разбера. Просто ще си мълча. Защото мълчанието е най-големият капитал на бойците на тихия фронт.

Така че моля уважаемата комисия още веднъж да изтръска досиетата и да намери моето. Не може да ме няма там.

Оставам в очакване

Подпис – не се чете