Лично съм благодарен на Владимир Владимирович Путин. Неговото днешно / 18.01.2007 / посещение в София вдъхнови и върна към нов живот много българи,  които страдаха от години. Страдаха през цялото време на Прехода – независимо от това, че повечето от тях съвсем не бяха останали без хляб. Тъкмо напротив.

Аз чак сега усетих къде са корените на Путин – след като видях с каква страст неговите български фенове използваха всяка възможност да оплюят Горбачов.

Ако ги нямаше Горбачов и Елцин, сега Путин щеше да бъде Генерален секретар, а не Президент. И щеше може би още да има велик Съветски съюз.

Откакто се заговори, че руският президент ще благоволи да ни посети, не съм чул една добра дума за човека – символ на Перестройката.

По всякакъв повод се правеха сравнения между славната Путинова епоха и времето на “предателя”, “агента”, “белязания”, “разрушителя”…

А всъщност времето на Горбачов беше едно страшно интересно време. Ще бъде несправедливо, ако го забравим.

И така - изоставям за известно време Прехода и се захващам с Перестройката.

Някой ще каже – че то едното продължи в другото. Само дето по средата между двете свалиха Тодор Живков.

Времето на Перестройката приличаше на последните ми казармени дни. Пристъпвахме нетърпеливо от крак на крак край телените мрежи и чакахме да дойде Уволнението.

Най-хубавото на Перестройката беше объркването в партията и държавата. “Съветският пример” по-рано беше тоягата, с която ни биеха, сега човек можеше да си го върне за боя, използвайки същата тояга.

Домораслите идеолози бяха ошашавени. Сърцата им бяха разбити на парчета – и то не от империалистите, реваншистите, дисидентите и ревизионистите, а от самия Генерален секретар на КПСС.

Объркването прерасна в омраза и чак сега – в дните на Путин, омразата бе изплюта. Бяха доживели да видят начело на любимата братска държава най-после близък човек. Почти брат. За разлика от омразните му предшественици.

Не надценявам Горбачов – той просто наследи една изпаднала в криза система и се опита поне да я очовечи. Преди фалита.

Друг на негово място би могъл да потърси по-различен изход.

Както казваше един приятел – страшно е една гладна държава да е толкова добре въоръжена.

Спирам с философстването. Нека историята да съди и Горбачов, и Путин. Аз ще се опитам да ви разкажа няколко случки от края на 80-те години.

Всичко започна със списанието  “Огоньок”.

Запомнил съм миризмата на хартията му още от детството.

Едни близки, които живеех в къща и тоалетната им беше в двора, през зимата използваха нощно време гърне. И гърнето покриваха с “Огоньок”.

А в казармата ротният художник прерисуваше от “Огоньок” пейзажи за новите апартаменти на офицерите. Плащаха му с отпуска.

И когато през 80 и някоя година ми казаха, че в това списание пишело разни страшни неща, не можех да повярвам. Взех един брой,

разлистих го и онемях. За далеч по-невинни неща в България уволняваха. Даже Белене би било леко наказание за съветските колеги.

И като започна едно четене…Само че списанието стана дефицитно. По-рано така си стоеше на камари и никой не го купуваше, сега се намираше само с връзки. В Пловдив вече стигаха само три броя.

Продавачката в РЕП-а до кино “Република” ни даваше единия брой – надяваше се, че го дава в добри ръце, а не в ръцете на “гнилите интелигенти”. От ръководството я предупредили , че точно такива хора ще го търсят.

Точно по това време имах проблеми с една малка дискова херния и се наложи да полежа в болница. Попаднах в една стая с легендарния за онова време изобретател Дженю Караколев.

Дженю беше невероятно интересен човек, току-що беше сглобил първия български доматокомбайн. А няколко години преди това беше измислил някаква друга машинка, която беше ходил да внедрява в Куба. И там един ден, докато бил на полето, видял да се приближава обикновен руски джип. От джипа слязал самият Фидел Кастро.

“При мен на полето –разказваше Дженю, - са идвали много началници. А началниците аз ги преценявам по това докъде навлизат в нивата. Повечето ги е страх да не си изцапат обувките. Иван Панев /тогава първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Пловдив/ влизаше най-навътре. Някой път на цели 10 метра. А Фидел прекоси цялата нива, без да се замисли. Дойде при мен и ме попита дали знам испански. А аз му казах, че знам само чирпански/Дженю е от Чирпан/. Тогава Фидел се засмя и каза:

- О, Чирпан. Шампанско, шампанско…

Оказа се, че Кастро е бил на откриването на цеха за шампанско в Чирпан…”

Малко се отплеснах. Като чирпанец Дженю имаше революционен характер. Една вечер след като изгледа в столовата, където беше единственият телевизор на етажа, поредната серия от “филмовата епопея”, озаглавена “Освобождение”, се върна в болничната стая странно озарен. Във филма имаше няколко симпатични епизода със Сталин.

- Реабилитират вече Сталин напълно – съобщи ми радостно Дженю. – Личи си от филма. 

- Напротив. Изхвърлят го от историята –полях го аз със студена вода.

И започнах да му чета някаква статия от “Огоньок” . В нея имаше и статистика на жертвите от Сталиновия терор.

Сутринта се събудих и погледнах към съседното легло. Дженю лежеше като умрял – с широко отворени безжизнени очи. Попитах го какво му е. И той пророни:

- Цяла нощ съм плакал. Кажи ми, че не е истина…

До такива драми водеше тайното четене на едно съветско списание.

След болницата ме пратиха на санаториум в Павел баня. Там лежах като труп 20 дена и най-после събрах сили да се разходя. Куцукайки, стигнах до центъра. Намерих павилиона за вестници, погледнах през стъклото и видях едно истинско чудо. Старателно подредени лежаха на купчинки цели 14 поредни броя “Огоньок”. Само че беше затворено.

На другия ден – въпреки че болките ми се бяха увеличили, почти на четири крака се добрах до местната обител на свободното слово. След това вече не ми се и оздравяваше – какво по-хубаво от това да лежиш по цял ден и да имаш цели 14 броя “Огоньок” за четене.

Съседът ми по легло беше началник на пощата в Белово. Колегата му от Павел Баня разбрал за него и дошъл – без да го познава, колегиално да го посети. При това посещение се разговорихме.

- Как успяхте да се снабдите с толкова “Огоньок”? –попитах началника.

- Ами пращат ми го зорлен – невинно отговори той. – Не мога да разбера защо.

Имах неблагоразумието да му обясня, че става дума за флагмана на Перестройката.

След три дни се добрах отново със сетни сили до центъра да видя дали е дошъл новият брой. Не само че не беше дошъл, но и помен нямаше от купищата стари броеве. Началникът на пощата беше решил да унищожи заразата на перестройката, която можеше да плъзне из Павел баня.

Есента се абонирах не само за “Огоньок”, но и за “Аргументи и факти”, “Век ХХ мир”, “Новый мир”, “Звезда”, “Известия”…Имаше дни, когато  пощенската ми кутия просто преливаше. Голямо четене падаше.

Лятото бях на море в Международния дом на журналистите. И един ден там се появи като от небето самият главен редактор на “Огоньок” Виталий Коротич. По онова време това име за нас беше по-велико от Толстой и Достоевски.

Слава богу тези дни наблизо имаше пловдивски телевизионен екип и успях да взема може би единственото телевизионно интервю. Говореше се, че самият Тодор Живков бил казал Коротич да си ходи по-бързо и да не се връща повече в България.

Измислих някакъв повод и вкарах интервюто в “Адрес 4000”. Излъчи се и никой не се усети.

Впрочем същите тези дисидентски издания се четяха тайно и в коридорите на властта. Виждал съм “Архипелагът Гулаг” на бюрото на Председателя на Комитета за Телевизия и Радио, който минаваше за номенклатурчик.

Никога не съм чел повече – като по онова време. Никога не съм размишлявал повече. Никога не съм се надявал повече.

Ставаше нещо парадоксално – стояхме прави до телените мрежи, ограждащи съветския блок,  със съветска преса в ръка. След толкова четене даже вече мислехме на руски.

Гледахме през пролуките с надежда – точно както чакахме Уволнението като войници. Тоест чакахме Свободата.

Представяхме си тази свобода като човешкия рай.

В този Рай всички хора щяха да се обичат. Щяхме да можем да говорим най-после това, което мислим. Словото на омразата щеше да бъде забравено завинаги.Начело на държавата щяхме да изберем най-умните и най-добрите хора.

Усещането след разминаването с Рая и в двата случая си приличаше.

Не се получи това, което си представяхме. Но за това най-малкото вината е на Горбачов.

Остана само споменът от Очакването. Много красив спомен, уверявам ви.