Става дума за онази бяла мечка, която съсобственикът на “Белла” застреля в Канада. Ловният подвиг бе отбелязан подобаващо в редица медии и случаят бе забравен. В интернет обаче – след публикацията в “Капитал”, и на още едно-две места дебатът продължи.

Може би защото ловната новна дойде в не най-подходящото време – все едно точно по празниците да застреляш сърничките на дядо Коледа или да изнасилиш Снежанка.

Започна да се оформя движение за бойкот на продуктите на “Белла”. Припомнен бе един западноевропейски прецедент, довел до бойкот на консервите с риба тон, тъй като при нейния улов загивали и известно количество невинни делфини.

Ако се проследят натрупващият се брой предложения за бойкот, може да се стигне до извода, че и при нас природозащитните настроения са отбелязали някакво забележимо развитие. И че при едно по-активно съпричастие на медиите може да се стигне до това, което предлагат някои – ловецът–герой да се извини за убийството на животното е да обещае повече да не прави така. Ако не иска да фалира.

Пишещият тези редове обаче се постара да потърси мнението и на други социални групи – извън тези, които активно изразяват мнения в интернет.

И мога да твърдя, че собствениците на “Белла” могат да бъдат спокойни – бойкот няма да има. Поради няколко причини.

Първо – много хора гледат на призивите към бойкот като на нещо привнесено отвън. Съдбата на белите мечки хич, ама хич не ги интересува. За тях идеята за бойкот е някаква западноевропейска измишльотина – като грижите на Бриджит Бардо за българските мечки. Тази природозащитна философия се приема като част от настъплението на Запада върху българщината – като част от пакета, включващ затварянето на реакторите и пренаписването на историята.

Второ – един бойкот би се отразил пагубно и на работниците в “Белла”. Тоест сработва идеята за класова солидарност.
Между другото никой – или поне аз не съм попадал, не разглежда проблема за мястото на лова в живота на българския елит в исторически аспект.

Да си припомним, че още Георги Марков коментираше от Лондон страстта на комунистическите лидери към лова. Тоест към убийството на живи същества. Според него всички лидери от източния блок през 60-те години са били страстно авджии.
Виждал съм с очите си в една от резиденциите на Тодор Живков десетките еленови рога – рекордьори. Под всеки експонат пишеше скромно “Т.Ж.” и беше добавена датата на убийството.

Домакинът на резиденцията подхвърли, че в този район животните са толкова много, че могат да се стрелят и от прозореца.
Проблемът тогава беше не да улучиш, а как да станеш член на висшестоящата ловна дружинка. Начинаещите партийни чиновници купуваха пушки и правеха всичко възможно да влязат в ловната дружинка на Първия секретар на Окръжния комитет.
Първият секретар пък се стремеше към ловната дружинка на другаря Живков.

През 97-98 се появиха публикации, че историята се повтаря. Нови сини лидери организираха свои дружинки, а по-дребните активисти търсеха  връзки, за да получат бързо ловен билет и да се наредят до началниците.

Сега нямам представа как се сформират новите ловни дружинки. Но да отидеш до другия край на света, да платиш 60 000 долара за едно убийство и не знам още колко за експедицията, след което да се заканиш,че ще тръгнеш за анаконди – тази страст трябва да има някакво обяснение. Дали е избиване на комплекси, дали е парвенющина, дали е стремеж към издигане в някаква непозната нам йерархия…

Може би някакъв КЛУБ НА МНОГО БОГАТИТЕ се събира и членовете му се хвалят – кой къде е почивал, кой каква нова кола има… И след като всички вече имат всичко, и след като всеки е убивал елен, сърна и глиган – остават само екзотичните убийства, които могат да издигнат амбициозните успели мъже над останалите.

Да ги издигнат високо, още по-високо…Още малко и ще стигнат Пенчо Кубадински.