Скопие е вече на 40 минути път. Със самолет, разбира се. Докато чакаме да се намерят пари за коридор номер 8, “България Ер” пусна първата редовна линия до македонската столица. Пишещият тези редове беше един от първите пътници и бърза да сподели впечатленията си.

В самолета имаше поне 30 представители на медии, така че събитието бе широко огласено. Би трябвало да се е запомнила поне цената на билета - 39 евро. Само че трябва да имате предвид, че тук не са включени летищните такси – номерът ни е познат от “Метро”, където с най-едър шрифт се огласява цената без ДДС. Но така или иначе крайната цена е съвсем приемлива и новата дестинация се оказва една добра алтернатива на уморителния автомобилен превоз.

Всъщност изгодата е най-вече за македонците, тъй като българската компания им дава едни невероятно добри цени – през София до всяка европейска столица. Вместо да наливат пари на гръцки и сръбски авиокомпании.

Някой ще попита – нямат ли македонците директни полети? Не съм проучвал ситуацията, но с просто око се вижда, че скопското летище е направо пусто. На неговия фон летището в София ни изглежда като “О Хеър” в Чикаго. Но колегите забелязаха нещо любопитно – нашият самолет излетя от безименния софийски Терминал 2, а кацна не на терминал 0,02 /ако се спазва съотношението на обемите/, а на АЕРОПОРТ“АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ”. Сградата е голяма като селска автогара, но името й предава величие.

Новата линия бе открита два пъти – най-напред в София от нашия министър, след това на пистата в Скопие – от техния.
За българската делегация даже бяха приготвили червена пътека, имаше и девойки с национални носии, които обаче гледаха така лошо, като че ли посрещането на българите на студа им е било наложено като наказание за неспазване на вечерния час.

Програмата ни беше свързана най-вече с посещение на места, където безспир звучаха любими на двата народа песни:”Биляна платно белеше”, “Назад, назад, моме Калино”, “Македонско девойче”, “Болен ми лежи Миле Попйорданов” и още две-три. След изчерпване на репертоара се започваше отново.

Препоръчвам пътуване до Скопие на всички, които изпитват поне малко носталгия към неповторимата ресторантска атмосфера от времето на соц-а. Само тук можем да замезим с онзи твърд истински балкански кашкавал от нашата младост, с лютеница с праз и туршия от каче.

Интериорът на ресторанта, в който бе даден тържествения обед, до болка напомняше на пловдивчани старата “Москва” на Главната, а на софиянци – може би “Червено знаме”. Колкото и да ми беше уютно обаче, не можах да се отпусна – не знам защо, но имах чувството, че с тази трапеза подяждаме Коридор номер 8.

Тъй като от песни и хора не остана време да се запознаем със забележителностите на македонската столица, реших да запълня празнината с разглеждане на албумите, които администрацията на хотела, където бяхме настанени, любезно предоставяше на клиентите. Почти всички албуми бяха от югославско време и в тях изобилстваха снимки на “българските фашистки окупатори, начело с Генерал Смърт.”

Вероятно македонците не си дават своята гледна точка към историята, ние не си даваме нашата. Въпреки че пеем едни и същи песни.

В кабелната мрежа на града има 3 сръбски телевизии и една българска – и то “Планета”. Чудех си коя ли телевизия би била приемлива за македонците – в която да няма Божидар Димитров и Слави Трифонов…

И все пак добър знак е, че един самолет вече лети в двете посоки. Макар и засега само с 44 пътници.