Странно нещо е българинът. Колкото повече се обезбългарява, толкова повече го обвиняват в национализъм. Светски човек – когато ходи на светско парти, се тъпче като попско чедо на задушница. И си пада по богати американки. Защото на тях съдбата много им е дала, затова те си имат Далас, а той - дайчово хоро. И земя като една човешка длан. Земя, която все му я вземат. По тази причина крилатата му фраза е “Да имаш да вземаш!”. И той винаги е взел-дал.

Българинът е истинско чудо, което не вярва на чудеса, освен на себе си. На него му върви по вода, само когато му я подливат. А колкото повече му я подливат, толкова по-голямо дърво става и пуска дълбоки корени, но не развива корона, защото българинът не е монархист. На него душичката са му извадили, докато стане републиканец по душа!

Българинът е неспасяем идеалист, който с готовност спасява Европата я от татарите, я от турците, я от самия себе си. А онези чукове на запад го третират като цигански пирон и постоянно го потупват по рамото. От толкова поощряване българинът затъва до гуша. Изобщо на нашего брата никога не му идва до гуша да затъва до гуша. По тази причина кредиторите го считат за истински човек на дълга.

В края на краищата по начало българинът е едно традиционно стечение на обстоятелствата. Когато е кьосе, той се кълне в брадата си, а когато е брадясал - в брадата на първия срещнат. И никога не си губи времето, когато реши да губи времето на ближния. В което се убеждаваш в момента.

Така е, брато, повярвай! Кълна се в брадата ти!