Постоянно се сблъсквам с нашего брата. Добродушен балканец, ухилен до уши, черпи наред, ръси пари с широки пръсти, пуска майтапи, смее се на висок глас... Абе, нашего брата е голяма душа! Стига да не му бръкнат в
нея, разбирай – в джобовете. Защото бръкнеш ли в джобната душица на нашего брата, той се превръща в мрачна анонимна маса, която помита всичко по пътя си.

Нашего брата е непредсказуем типаж. Почти две петилетки той ля крокодилски сълзи за медицинските сестри в Либия, размахваше юмруци срещу Кадафито, дереше се, че на „ония мангали” трябва да им пратим командосите... Но ето, нашите сънародници се прибраха у дома и нашего брата се снижи за миг, преосмисли обстановката и ги оплю. Защото им дали десет хиляди лева. Защото не били с достатъчно измъчен вид. Защото си били направил прически. Защото си сложили червило. Защото, в крайна сметка, не са дали десет хиляди лева и на него.

Възрожденско е сърцето на нашего брата. Той се просълзява на 24-ти май. Целува ръцете на учителите. Рецитира „Аз съм българче”, макар и до втория куплет. За нашего брата „науката е слънце, което във душите грей”. За него образованието е най-ценното завещание от Паисий, Софроний, Петър Берон... Но когато учители поискаха да не живеят в мизерия, той, нашего брата, веднага ги пустоса, накълца ги на филийки, опържи ги в собствен сос. Защото учителите били некадърни. Защото 90% от даскалите не ставали за нищо. Защото къде дават така! Защото от какъв
зор! Защото, в крайна сметка, не са му вдигнали заплатата и на него.

Нашего брата дава мило и драго за майка си и баща си. Посвещава им стихове. Рисува ги на картини Възпява ги в песни, от които сърце да ти се проскубе... Но когато пенсионерите поискаха повишаване на пенсиите, нашего брата отсече: „Аман от тия лакоми старчета!”. И ги възневидя. Защото не може на някой да му вдигат пенсията за сметка на нашего брата!
Защото за една пенсия над заплатата нашего брата продава майка си и баща си.

Пиша тези редове за нашего брата и всяка дума ми тежи на душата като камък от калдъръма на Стария град. Братко мой, сънароднико, помисли! Ако утре и ти бъдеш унизен и надигнеш глас на протест, ние, твоите себеподобни, няма ли да се отречем от тебе, нашего брата? Няма ли да те отритнем? Да те заклеймим? Да те презрем? Защото си алчен, защото не си страдал достатъчно, защото заплатата ти ще стане по-голяма от нашата, защото къде дават така и от какъв зор, защото, защото, защото... Братко мой, не ставаш ли жертва на самия себе си?

Помня една случка, която ми разказа преди повече от петнайсет години сатирикът Валентин Робов. Тогавашният ни посланик в САЩ Огнян Пишев му обяснил каква е разликата между българите и американците? Когато Джон реши да прави бизнес в Америка, всички го насърчават: „Браво, Джон! Ти ще успееш! Ние сме с теб! Стискаме ти палци!”. А когато Иван реши да направи нещо в България, всички му викат: „Абе, Иване, що се излагаш! Зарежи я тая работа, не е за тебе! Ще се прецакаш! И ти барабар Петко с мъжете!”. Ето такива инерции движат нашего брата. Бутат го надолу по баира като самотен локомотив. Затова той или дерайлира, или попада в глуха линия.

Постоянно се сблъсквам с нашего брата. Постоянно се сблъсквам със себе си. Малки катастрофи на духа. Все по-чести крушения на душата. То и душа не ни остана вече – нали постоянно ни я вадят?! Негативизмът е житейският ни кръст. Отрицанието е нашето себеутвърждаване. Сто на сто и авторът на тази статия ще бъде анатемосан, отречен и презрян. Нину и присно и во веки веков. Амин.