Ако човек чете само вестници, ще остане с впечатлението, че има заговор за унищожаването на българското лозарство.

Всяка година по това време тръгват някакви прекупвачи, които извиват ръце и вратове. С тях лошо, но без тях още по-лошо – се разбра тази година.

В заговора участват и така наречените “винпроми”, които все не дават исканата от производителите цена.

Винпромите вече са в ръцете на частници –капиталисти, така че от тях милост не трябва да се чака.
А конците на заговора дърпа държавата и специално министърът –турчин. Някъде във веригата сигурно има и евреи.

Какво може да направи срещу всичко това честният български лозаропроизводител – нищо. Освен да си изкорени лозето. Или да се гръмне.

Не съм брал грозде от 1965 година, но все пак съм се опитвал да разбера каква е истината. Чувал съм и различни от гореизложените популярни мнения.

Според тях има и други истини.

Най-жестоката от тях е, че българското вино просто не се харчи. Или поне не се харчи в обемите и на цената, на която ни се иска. И която би гарантирала исканите изкупни цени на гроздето.
Винпромите още не могат да си продадат продукцията от миналата и от по-миналата реколта.

За да бъдат доволни всички, трябва да продаваме качествено и относително скъпо вино. Но това означава, че трябва да имаш наложена марка. Никой в Лондон или Брюксел не отива в магазина и не търси сред стотиците бутилки “нещо българско”. За което нищо не е чувал до този момент.
Налагането на една марка става с пари. И с координирана дългогодишна държавна политика.

Такива сложни неща засега не са приоритетите на българските министри. И скоро няма да бъдат.

Износът на запад на българско вино все повече намалява. И не се вижда изход. Проблемите в бранша всъщност не са само български, така че ситуацията реално е още по-сложна.

Има обаче една още по-жестока истина – и тя се намира в Македония. Там има по-добра политика, по-добра организация и – забележете – по-добра култура на производство и обработка. Това го знам от специалист, който е в този бизнес.

Нашите братя произвеждат и берат по-културно и тяхната кадарка струва под 20 евроцента.

 За резил на наследниците на преславските ханове и боляри – познавачи на виното, голяма част от марковите български вина всъщност са мешани в сериозно отношение с македонски.

И какво остава тогава – да се насочим към необятния руски пазар. Там където на пиячите им е все едно дали виното е от “Изба Тодороф” или е “Сълзите на монаха” с неизвестно съдържание.

Само че и братушките нахитряха. Контролът върху качеството там става все по-сериозен, онзи продукт от измитите бъчви вече не върви. В същото време обаче цените не растат.

Ако руснаците вдигнат изкупните цени, това означава веднага глътка въдух за нашето лозарство. Не те от години не дават нито копейка повече.

И накрая още един вече общоизвествен извод - докато лозарството у нас е разпокъсано, едва ли нещо ще се промени. Сигурно има още проблеми – може би някой ще добави нещо.

Моята версия за това кои са душманите свършва дотук.