Известният предприемач от български произход Шефкет Чападжиев, който близо 40 години живее в Чикаго, ми е разказвал за най-голямата дилема в живота.

Сменил много професии като наемен работник и най-накрая дошло времето да се захване със собствен бизнес и да спечели първите долари от този бизнес.

И тогава дошло най-трудното – трябвало да реши дали да декларира печалбата – съответно да й плати данъците.

Потърсил съвет от един американец, който му казал:

- Ще трябва сам да решиш. Вариантите са два – или прибираш всичките пари за себе си и живееш в постоянна тревога, или разделяш парите на две /тук Шефкет изпразни джобовете си и раздели извадените банкноти на две равни купчинки, за да илюстрира по-добре разаза си/, даваш половината на ЧИЧО САМ и спиш спокойно.

Шефкет решил да си плаща на чичо Сам – за да бъде чиста съвестта му.

И станало чудо – оказало се, че в Америка е възможно хем да си плащаш всички данъци, хем да станеш богат човек.

Разказвал съм тази история на много млади хора – белким възпитам в тях уважение към държавата. Но те не могат да ме разбират – може би защото не знаят кой е чичо Сам.

Ние, по-старите, си го спомняме от карикатурите в българските вестници, които представяха човека, на когото американците си дават парите, като дръглив дърт империалист с цилиндър на главата.
За да бъде по-ясно обяснението ми кой е чичо Сам, започнах да търся кой е българският му аналог. Кой е символът на българската държавност? Как трябва да изглежда този символ, за да извадим по собствено желание от джоба си половината си пари и да му ги дадем? Вместо да ги изядем или изпием. Или да купим апартамент на децата. Или яхта на жената. Или кабрио на любовницата. И т.н.
Така че – търси се българският чичо Сам.

Ако намерим човекът, който може да ни накара по собствено желание да си даваме парите в хазната – за общото благо, за заплатите на учителите, за заплатите на лекарите, за пенсиите на майките и бащите ни и за запушване дупките по улиците, тогава в новините няма да си говорим за стачки и протести, а за това колко е хубаво да се живее в България.

Да почнем търсенето подред.

Сергей Станишев е твърде млад, за да го приемем като чичо.

Георги Първанов пък, ако малко зорлен го обявим за “чичо”, ще почнем да го наричаме със сигурност “чичо Гоце”, което навява едни неприятни асоциации.

Симеон беше най-близко да представата за баща на нацията, ама нещо и там не се получи.
Още по-близо беше Стоичков, но той пък взе, че избяга и на всичкото отгоре изприказва едни непатриотични приказки.

Затворих очи и започнах да прехвърлям светлите образи в българската история – може би там ще се намери нещо.

Сетих се за някои хайдути – нали те са вземали от богатите, за да дадат на бедните, което е малко съмнително, но поне така сме го учили в училище.

Само че знаем позицията на ДПС за хайдутите и е очевидно, че няма да можем да обединим под тяхното знаме всички данъкоплатци.

Прехвърлях, прехвърлях и в крайна сметка отсях само един образ – този на бирника, когото Андрешко кара с каруцата.

Нерде чичо Сам, нерде чичо бирник – ще каже някой.

Нека обаче да се замислим..

На кой ли българин не му се е искало да остави държавата си насред блатото и да си подкара каруцата сам напред.

И кое е това – напред? Ами напред – през просото.

Тази българска мечта обяснява много неща в живота ни и не на последно място отговаря на въпроса защо няма смисъл от стачките на учителите.

Защото докато същите учители не изхвърлят от класиката Андрешко, няма да видят скоро по-високи заплати.