Георги Гергов можеше да стане най-успешният кмет в новата история на Пловдив.Той има опит, амбиция и връзки, каквито малко хора в местната власт притежават.

За Гергов не би било проблем да управлява едни бюджет от над 100 милиона лева и да защитава интересите на града на най-високо място в централната власт.

На Чомаков – анестезиолог без никакъв мениджърски опит, му трябваха поне 4 години да се научи на управление.

Гергов отсега знае каква е диагнозата на болния Пловдив и знае какво трябва да се направи.

Но какво в същото време щеше да направи за себе си – това е въпросът, който се оказа по-важен.

Гергов е от хората, които не обичат да губят. Затова се оттегли. Оттегли се с горчивина, защото позна вкуса на загубата и без да се явява на избори.

Всъщност той – роденият от демокрацията, се очертаваше да стане нейна жертва. Демокрацията, която направи от един редови селскостопански специалист човек с огромно влияние. Олигарх, на чиято трапеза се събираха повече известни хора, отколкото на трапезата на българските монарси.

Демокрацията започна да играе ролята на филтър, който не пропуска хора като Гергов до властта.

Преди това обаче не го пусна филтърът на политиците – хората, които така щедро финансираше, не позволиха партийните машини да работят за него. Партийните апаратчици  се усъмниха, че той просто иска да ги прескочи и без тяхното посредничество да придобива собственост и влияние. Дали Гергов ще им го върне?

Българинът може да гласува доверие на последния глупак – стига да изиграе прилично ролята на човек от народа.

Българинът обаче не иска да повярва, че един богат и успял човек може да работи в полза на обществото.

Особено когато богатият е Георги Гергов.

Гергов трябва да  се сърди на хората от своята класа за чувствата, които те пораждат у избирателите.

Гергов обаче трябва да се сърди и на себе си. В тези дни на размисъл и анализ на общественото мнение, той би трябвало да е усетил омразата към “свинаря”. И да си направи равносметката – за цената на парвенюшките тържества, за цената, на която приватизира панаира, за цената на медийните панагерици.

Най-мощните медии работеха на принципа – за Гергов или добро /най-доброто/ или нищо.

Личността на пловдивския бизнесмен постепенно излезе от сферата на нормалния публичен дебат.

Политиката на идеализация обаче имаше обратен ефект – той стана герой на слухове и клюки. За него започна да се говори на ухо – като  за член на семейството на Тодор Живков от онова време.А започне ли да се говори на ухо, тогава границите между измислицата и реалността се размиват.

Това е обяснението за слуховете, които не спират –за фантастични дългове,  за купени политически протекции, за масонски заговори. И хората си казват – е, половината от това, което се говори, да е вярно…

Гергов се сети най-накрая може би, че не с тигърчета в ЦУМ и не със Слави Трифонов на масата може да се печели народната любов. Той обяви, че е нормален човек, който като всички хора ходи да пазарува – редом с обикновените хора. Но вече беше късно и никой не му повярва.

Хората гледаха на кандидатурата на Гергов като на опит да приватизира града – така, както направи с Панаира.

Според мен обаче истината е друга. Гергов можеше наистина да управлява добре града – и да отчете след 4 години един успешен мандат.

След което да се прицели по-нагоре…

И да докаже, че освен пътят на политиците, които се превръщат в бизнесмени, има и друг път – обратен. Обратен, но нормален.

Засега експериментът не се състоя.