Митологията на Съединението 1885 година ни е вече до болка позната. Повърхностният прочит на историята, съчетан с обслужващи всяка власт емоционални призиви за обединение на българите в името на светлото бъдеще, доминира в тържествените слова при всяко честване на събитието.

Един по-задълбочен поглед обаче открива и по-интересни неща - как в дните около Съединението се зараждат няколко архетипа, които могат да се срещнат и в по-късни исторически периоди.

Още тогава е имало даже и агенти – доносници. Започваме с тях.

Няколко дни преди Съединението С.С.Бобчев, директор на правосъдието в Източна Румелия, получава писмо, в което се съобщава за станалото в Дермендере заседание на съзаклятниците – съединисти. Изброяват се имената им, разкрива се планът им за действие. Авторът сам си е избрал псевдонима – “Чиновник”.

Ако съзаклятието не беше успяло, този човек би направил кариера. Но след Съединението той остава неизвестен. Така за историята остава само един “Чиновник”.

Обикновено събитията от 6 септември се описват като всенароден празник, а не като преврат /въстание, комплот, революция, пронунциаменто, взрив – според съвременниците/, при който има повече от една жертва.Единствената жертва – Райчо Николов, пада в Пловдив.

Съвсем различно е положението в Чирпан. Наказателен отряд начело с поручик Жейнов, тръгва след отряд въстаници. Поручикът, “от желание да се прояви и предан на румелийските управници”- както пишат съвременниците, дава заповед да се стреля. В разстрела участва и поручик Вощинов.Жертвите са погребани на 7-и и техните имена бързо се забравят в еуфорията на Съединението.

Не по-малка преданост демонстрира и капитан Кънчев, който е изпратен да потушава бунта в Панагюрище. В архивите са останали няколко негови телеграми:

“...за повдигане падналия авторитет на властта трябва сила.”
“...Мисля, че немедленно трябва да се нападне и смаже тази неоформена още сган!”
“...съсипан от труд и за сън. Въобще за днес положението ми е критическо. Боя се, че ще падна в изнурение на сили.”
“Още един като него да имаше – пише Захари Стоянов, - и съединението нямаше да стане”.

Трима опълченци решават да ликвидират престараващия се капитан. Спасява го пазаджишкият съзаклятник Тодор Мумджиев. Той решава, че един такъв млад и образован човек ще бъде потребен занапред на България.

Капитан Кънчев посреща утрото на 6-и септември, изпаднал в голямо двоумение. Бързо обаче се ориентира в обстановката, слага панагюрско лъвче на фуражката си, проси милост и пръв повежда хорото...

Минават години, събитието се митологизира и фактите, които не вършат работа, се забравят.

Ако някой все пак спомене за душманите на Съединението, намира се извинение. Както днес се казва – служили са на България. Изпълнявали са заповеди.

Ето какво пише съвременникът на събитията генерал Абаджиев в своите спомени:

”Не зная защо, но ние офицерите, ако и да смятаме себе си за патриоти, но имаме едно чисто военно възпитание в абсолютно подчинение и буквално изпълнение на получената заповед, та не считаме тези наши другари дотолкова виновни, додето са се опитали да изпълнят точно получената заповед.”

И така – Съединението успява.

Тълпата линчува убиеца на капитан Райчо.

Поручик Жейнов, обезумял от страх, търси козите пътеки из Балкана, за да избяга от възмездието.

Поручик Вощинов от “гризение на съвестта и от разкаяние” полудява и умира.

Капитан Кънчев надживява всички и става градоначалник на София.