За компромата срещу водещия кандидат за кмет в Пловдив Славчо Атанасов се изписа достатъчно. Според режисьорите на компромата – вероятно недостатъчно.

Нямам намерение да повтарям съдържанието на компромата и аргументите на оспорващите го.

Уникалното в случая е, че това е компроматът с най-дълъг латентен период в историята на българската политическа история – като гнойна пъпка той бере много години, за да спука малко преждевременно. Може би много рано бе оповестено, че Славчо Атанасов е с две крачки преди другите кандидати и се налагат радикални мерки.

Сценаристи и режисьори

Този компромат прилича на класическа пиеса. Написан преди години, репетиран през 2003 година и свален от репертоар в деня преди премиерата, той сега е реализиран от нов постановчик. Но без нов прочит – режисьорът е демонстрирал уважение към оригиналния замисъл. Новото е единствено в това, че едно от действията се изигра на софийска сцена. Там обаче аплодисментите обра Бойко Борисов със станалата бързо култова фраза, че не яде деца. Подобно на талантлив актьор от миманса той измести от авансцената изпълнителите на главните роли.

Забравеното първо действие

Имам чувството, че публиката на този спектакъл е дошла със закъснение и е влязла в залата чак по средата. Така тя е изпуснала най-интересното.
В историята на компроматната война срещу кандидатите на ВМРО има още поне два въвеждащи епизода. В първия се разказва за компромата срещу Александър Долев през 1999 г.

Вторият епизод е от 2003 когато премиерата на компроматния  спектакъл срещу Славчо Атанасов/за първи път кандидат за кмет/ беше въпрос не на дни, а на часове.

Тогава ВМРО докара Богомил Бонев от София, който обясни в прав текст кои са поръчителите в първия епизод. За да се досетим, че вероятно същите са поръчали и втория.

Вместо скандал обаче последва братска прегръдка. Майсторите на компроматите и техните жертви се прегърнаха тайно зад кулисите. И управляваха успешно цели 4 години.

Текстът на пиесата бе скътан за по-добри времена. Пъпката бе намазана с вазелин и малко завехна, но не изчезна.

Остана открит въпросът за морала на едната и другата страна при подобно решаване на един сериозен драматургичен конфликт – водевилно, а не чрез класически катарзис. 

 Вторичните действия

В шумотевицата на скандала зрителите от първия ред започнаха да се надвикват с акьторите. Те се надяваха и техният глас да отекне в залата. Получи се нещо като хепънинг.

Бойко Борисов използва факта, че Бареков вкара в сюжета кандидата на БСП Захари Георгиев, вкара го зорлен под благосклонния поглед на един от заподозрените за режисьори, и така с мощен шут софийският кмет вкара топката във вратата на партията-столетница. А там не бяха готови със стената.

Лидерът на ДСБ в града Спас Гърневски пък директно посочи своята версия за режисьор – готвещия се също за избори Георги Гергов.

Други пък съзират в новата постановка отмъщение на досегашния кмет д-р Чомаков или поне на изпадналия в паника екип около него.

На друго място пък се намесва ДПС. И така нататък.

От тези вторични действия сметка има Славчо Атанасов, тъй като има вероятност зрителите да забравят основната линия в сюжет

 Компроматната война като Априлското въстание

Познавачите на пловдивската драматургия се смутени от неочакваната премиера на спектакъла. Те знаят, че премиера не се прави в края на август, когато зрители и критици още си почиват.

Дали Димитър Костов на своя глава не избърза с първия изстрел и така драмата заприлича на преждевременно избухналото Априлско въстание? И дали буйният общински съветник всъщност само не изписа вежди? Има вероятност да края на кампанията историята да се забрави. Друго щеше да бъде, ако премиерата се състоеше на 26 октомври.

Хубавото е, че така в театралния афиш се отвори празно място за нови премиери.

Сценаристи и режисьори, залягайте над белите листове, публиката чака.