След 10 годишно прекъсване отново стигнахме дотам, откъдето тръгнахме на 9 септември – контролът на цените. Всъщност това нямало да бъде контрол, а събиране на информация за цените на определен брой стоки в определен брой градове.

Каква е логиката – че ако в някакъв град има прекалено повишение на цените на дребно, неговите жители ще разберат това от правителствените бюлетини и ще окажат натиск върху местните спекуланти. Медиите ще ги порицаят. Най-добре би било, ако будното население им запали дюкяните.

Но защо да не е възможно и другото – там, където цените още не са се повишили, търговците да вземат пример от колегите, които са по-напред с материали и да ги настигнат. “Да не сме най-големите балами ние? “ – ще си кажат те и ще сложат цени като в София. Или Варна.

Новата инициатива на министъра на икономиката съдържа в себе си презумцията за търговеца на дребно като спекулант. Спекулант в смисъла, който влагаха в тази дума всички социалистически правителства – от първото следдеветосептемврийско до това на Иван Костов. Грешка няма – и сините правителства гонеха спекулантите. Поне до 1998 година.

Ами ако увеличението идва от производителите – продажбата на техните продукти излиза от границите на регионите. Какво ще показват регионалните анализи тогава? Краставици на търкалета.

Ами ако увеличението е в резултат на увеличението на суровините? Тогава да сложим информатори на всеки километър.

Да си припомним, че до 1991 година имахме твърди държавни цени. Печалбата идваше единствено от разрешената отстъпка.

Преминаването към пазарна икономика освободи цените, но бяха оставени “наблюдавани” цени – определен брой стоки се продаваха с фиксирана надценка, до 14 процента.

Този контрол с нищо не свали цените, нито ни спаси от хиперинфлацията - тъкмо напротив. След като под натиска на европейските икономически институции и този антипазарен механизъм падна, на другия ден паднаха и някои цени.

От цялата работа имаше един единствен печеливш – контрольорите. Защото няма по-добра професия от тази, не изисква никаква квалификация и винаги пада нещо над заплатата.

Впрочем органите за събиране на информация за цените на дребно продължиха да съществуват и след 1998 г.

Наблюдавал съм как девойки на държавна заплата влизат в магазините, цял ден се шматкат по щандовете и описват в едни тетрадчици кое колко струва. Въпреки че при сегашната компютъризация на търговията просто трябва да поискат разпечатка. Или да си мушнат флашката в компютъра на бакалина.

Но не – те трябва да си отработят деня. Защото сигурно имат норма – по един магазин на ден. Както ще стане и сега.

Никой не смята колко ще струва тази тъпа министерска приумица – наблюдатели, информатори, анализатори, систематизатори, ръководители и кой ли още не. Заплатите на тези хора откъде ще дойдат? От данъците на производителите и търговците.

Тъй като на правителството явно липсват свежи идеи как да хвърлят прах в очите на обществото, мога да предложа една. Тя впрочем е на 11 години и се появи, когато със скока на цените се бореше правителството на Жан Виденов. Та тогава някой предложи безработните да се назначат за контрольори по цените. Това може да стане и сега – хем ще оправим цените, хем ще отчетем рекордно ниска безработица.

Проблемът обаче е в това, че тогава хиляди българи ще напуснат работа с надеждата да станат контрольори. Което открай време е най-желаната българска професия.