Тези дни наблюдавам отблизо как една партия /умишлено не споменавам името й, за да не излезе нещо като политическа реклама/ подбира кандидатие си за общински съветници за предстоящите местни избори.

Един по-широк кръг номинирани се явяват пред независима комисия, на която трябва да обяснят подробно и убедително какви са мотивите им да се впуснат в политиката.

Повечето от тези хора досега не са членували в никаква партия.

Постепенно започна да се оформя една много интересна картина. 
              
Кандидатите малко или повече бяха специалисти в своята област и бяха ходили на специализация някъде по света. Или на конгрес. Или на гости на децата си, които учеха или работеха в чужбина.

И преобладаващият мотив за впускане в политиката започна да изкристализира. Тези хора искаха да видят в България това, което бяха видели някъде другаде. И смятаха, че ако родината ни се приближи до европейските или американски стандарти, тогава децата им ще се върнат. И ще могат да си дундуркат внуците, а не да ги гледат на снимка до някоя американска баба.

Изслушах десетки примери – как е там и как е при нас.

Примери за организация на здравеопазването, на транспорта, на почистването, на образованието, на междуетническите отношения, на земеделието и на какво ли още не.

И постепенно и аз започнах да виждам как нещата в България могат да се променят на добро. Започнах да се питам – след като толкова много българи се видели как се живее по света, защо направо не преписваме ? Защо направо не крадем?

Да крадем онова, което специалистите наричат “добри практики”.

Каква е причината да бъдем бамбашка? От консерватизъм, от мързел, от страх да не загубим идентичността си? Или просто от инат.

Има една стара турска поговорка, която гласи:

“ГЪРЦИТЕ ГИ МОРИ САЛТАНАТЛЪКЪТ, А БЪЛГАРИТЕ –ИНАТЛЪКЪТ...”

Доброто на инатлъка е, че е временно състояние. Рано или късно на инатчията му идва акълът в главата. Само че се губи време.
Но ние сме стара нация. Времето за нас няма чак толкова значение. Че то да не е заек да избяга?